Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Но той се отклоняваше от основното — тоест от въпроса какво щеше да предприеме Марко Мейдър. Толкова се изкушаваше да отиде и да види с очите си. Такава изтънчена наслада би му доставило да го наблюдава през прозореца, как кърши ръце или плаче по телефона.

Защо пък да не се поддаде на изкушението? Нямаше смисъл да си отказва това удоволствие, нали? Затова той си сложи гумени ръкавици и взе ключовете й. За всеки случай — може би Марко бе излязъл, за да удави в алкохол скърбите си, и тогава щеше да се открие възможност да се порови в жалкия им брачен живот.

Не беше минал и четвърт час, когато той намери свободно място за паркиране на съседната улица, и движейки се в сенките, зави бързо зад ъгъла. Въпреки накуцването, което му остана, след като баща му го беше пребил за пореден път, той се движеше по-бързо от повечето хора. По това време на нощта повечето къщи бяха потънали в мрак, тук-там тънък лъч светлина се процеждаше през пролуките на завесите в спалните, виждаше се понякога и слаба светлина в някое антре, зад стъклата на входната врата. Каза си, че това не е място, където хората остават будни до късно през нощта и се забавляват. Типично предградие, по всички показатели — обитателите му или ставаха рано сутрин, за да отидат на работа, или пък бяха пенсионери, възприели вече навика на старите хора да заспиват рано и да се будят рано. Като че ли има изобщо за какво да се будят, мислеше си той, представяйки си такъв непълноценен живот, в който се примиряваш с нещо по-малко от пълното съвършенство. Живот, какъвто той никога не би приел.

Не беше особено учуден, когато забеляза, че в дома на семейство Мейдър светят много лампи. Завесите на партерния прозорец в предната част на къщата не бяха спуснати, ярко грееха лампите и в антрето и осветяваха улицата отпред. Той се озърна, за да се убеди, че никой не го вижда, после тръгна през малката градинка пред къщата, промъкна се покрай външната врата и надникна през прозореца. Не забеляза никакви признаци на живот. Два дивана, на които не седеше никой, телевизор, етажерки с дискове и тук-там книги. Нямаше и следа от безпорядък. Навсякъде по стените имаше картини, той предположи, че са по-скоро отпечатъци или репродукции. Светлината не беше достатъчно силна, за да ги разгледа, но му се сториха с ярък колорит.

Промъкна се отново покрай входната врата и продължи към гаража. Малък прозорец хвърляше правоъгълник от светлина на земята, и той се приведе, за да не бъде забелязан. После се обърна и надникна вътре. Обичайният претъпкан с боклуци гараж, каза си той. Косачка за трева, градинарски сечива. Висок фризер. Рафтове, претъпкани с тенекиени кутии с боя, домакински препарати, препарати за поддръжка на кола. Примъкна се малко по-напред, за да разшири зрителното си поле, и тогава забеляза нещо напълно неочаквано.

Горната част на главата на мъж, който лежеше неподвижно на пода.

Стреснат, той отстъпи рязко назад. Когато бясно биещото му сърце се поуспокои, той отново се промъкна напред, този път вече по-смело. Видя цялата глава на мъжа отзад. Естествено, тя беше прикрепена към тяло. Тяло, което лежеше на пода до велоергометъра, единият крак още не беше се смъкнал от уреда.

Марко Мейдър не крачеше напред-назад, изпаднал в паника заради отсъствието на жена си. Марко Мейдър беше мъртъв.

А ако не беше, щеше да умре много скоро.

Бронуен Скот се наслади за миг на ситуацията, после бутна стола си назад.

— Трябва да разменя няколко думи с дежурния сержант — каза тя. — Пет минути, Карол, ако станат повече, сержантът ще започне да нервничи.

Тони и Карол се взираха един в друг с каменни изражения. Чакаха я да излезе. Вратата се затвори и те останаха насаме, за първи път от месеци насам. Сцена, която и двамата си бяха представяли, но и двамата не бяха вярвали, че ще се състои в действителност. Тони се покашля.

— Как си напоследък?

— Това всъщност изобщо не те засяга — суровото й изражение не омекна ни най-малко. Беше я виждал да гледа по същия начин колеги, които намираше за безнадеждни, и престъпници, които презираше.

— Струва ми се, че ме засяга. Ти обвини мен за това, което се случи с Майкъл и Луси — повечето хора биха пропуснали едва забележимото трепване на погледа й, когато чу имената им, но той го видя. Въпреки това продължи. — Вероятно все още ме обвиняваш. Това ми вменява отговорност за станалото, а ми се струва, че сме близки толкова отдавна, че си длъжна да ми дадеш възможност да се оправдая.