Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Когато сержантът затвори вратата зад гърба си, Тони почти очакваше той да я отвори отново и да извика: „Изненада!“ — дотолкова трудно му беше да възприеме случилото се. По време на целия този странен диалог с Пола и Алекс Фийлдинг част от него отказваше да възприеме сериозно думите им. Не можеше да се отърве от мисълта, че става дума или за някакъв номер, и ли за ужасна грешка, която той ще съумее веднага да поправи. После започна да осъзнава, че Фийлдинг е напълно сериозна. Сериозна, както би могъл да бъде само човек, който не го познава. Сериозна като криминалист, воден от амбициите си.

Пола разбираше. Пола знаеше, че каквито и да са веществените доказателства, не бе възможно да си представи Тони като убиец. Но Пола не вземаше решенията в онази стая за разпити. Пола също беше подложена на изпитания, трябваше да доказва лоялността към новия си шеф. Дали щеше да тръгне сляпо натам, накъдето сочеха уликите? Или верността й към стария режим щеше да подкопае твърдото решение на Фийлдинг да разреши случая бързо и сензационно? Докато вървяха надолу към килиите, Пола бе показала, че е на негова страна. Но тя трябваше да внимава — и в негов, и в неин интерес беше да не бъде отстранена от разследването. А ако държеше на предпазливостта, нямаше да може да свърши кой знае какво.

Фийлдинг го плашеше. Тази прибързаност при отсъждането, тази непреклонна вяра в принципа, че веществените доказателства решават всичко, нежеланието й да завърти кубчето на Рубик и да погледне на нещата под друг ъгъл — всичко това го смущаваше, защото не оставяше място за дискусия. Нямаше да е достатъчно той да успее да обясни защо веществените доказателства говорят против него. Налагаше се той да намери начин да насочи убийствените й ловджийски инстинкти така, че да я отведат към истинския убиец.

Тони се понамести на неудобното легло. Ако не беше разочаровал Карол толкова тежко, никога не би се озовал в такова положение. Тя просто не би допуснала да се случи такова нещо. Независимо от подреждането на картите в негов ущърб, тя би била на негова страна, защото знаеше на какво бе способен и на какво — не.

Той си позволи да се усмихне кисело. Никой не познаваше границите на възможностите му по-добре от Карол. Винаги си беше казвал, че тя би се чувствала по-добре без него, че сигурно има други мъже, които в сравнение с него биха могли да й дадат повече от онова, от което се нуждаеше. Но тя или не търсеше, или просто не успяваше да срещне подходящи мъже. До смъртта на брат й беше приемала тяхната непълна и неясна връзка за напълно задоволителна. А после двамата се натъкнаха на нещо, което отвори между тях такава дълбока пропаст, че нищо не би могло да я затвори. Нито общото минало, нито взаимното разбиране. Нито дори любовта.

Обзет от раздразнение, Тони скочи на крака. Ако седенето и лежането бяха тормоз, тогава щеше да крачи. Шест крачки в едната посока, обръщане на деветдесет градуса, осем крачки в другата посока. Шест, осем. Шест, осем. Трябваше да престане да се терзае за Карол. Тя си отиде. Нямаше да се появи, за да го измъкне от кашата, в която се бе забъркал този път. Всичко свърши. Той беше сам. Можеше евентуално да разчита на малко приятелска помощ. Шест, осем.

И така, трябваше да се намери обяснение на петното кръв. Други щяха да търсят потвърждение на неговата версия, след като веднъж успееше да проникне дълбоко в съзнанието си, за да открие истината. Същото важеше и за отпечатъка. И той не му подсказваше нищо.

— Знам, че през по-голямата част от времето живея в мислите си, но човек би предположил, че ще си спомня кога съм вземал в ръце чужд телефон — възкликна той гласно от яд.

Спря да крачи и опря чело на хладната бетонна стена. Затвори очи и отпусна рамене. Съзнателно започна да отпуска мускулите си от главата към врата и ръцете.

— Мисли за кръв. За твоята кръв. Кървене. Кървене, достатъчно, за да останат следи от него по някой друг — каза той гласно. Например коляното. Онзи път, когато изпаднал и пристъп на безумие пациент беше се развилнял с брадвата от противопожарния комплект и Тони се бе опитал да го успокои. Но това беше преди години, дълго преди Надя Вилкова изобщо да дойде в Брадфийлд. Два пъти се беше порязвал в кухнята, непривикнал към внезапните полюшвания на лодката. Но в тези случаи край него нямаше никой, пък и не беше текла много кръв. Трябваше да е нещо, случило се, докато е бил на работа. В „Брадфийлд Мур“. Призова в спомените си болницата, сякаш се канеше да прави из нея обиколка с посетител, за да му я представи. Регистратурата. Заключените врати, безличните коридори. Кабинетът му, стаите за терапевтични сеанси.