Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Пола се опита да се усмихне.

— Дали има възможност да получа чаша кафе? Няма „Коста“ на много мили наоколо.

— Това ли е най-доброто, което ти хрумна, за да ме накараш да те поканя вътре? За бога, не си зарязвай работата, за да правиш кариера като търговски пътник — вратата не помръдваше. — Дай ми една смислена причина, за да отворя.

Пола си напомни, че Карол вече не й е шеф.

— Защото шибаният път, който изминах до тук, е адски дълъг, и навън е сковал адски студ. Това са аргументите на съобразителния човек, а ако искаш искрен отговор — би трябвало да отвориш шибаната врата от приятелски чувства.

Карол повдигна вежди.

— Значи смяташ, че сме приятелки?

— А ти не мислиш ли така? Пазили сме си гърбовете в продължение на години. Винаги съм смятала, че се харесваме една друга. Изпитвахме и взаимно уважение. Никога не съм си представяла, че ти няма да бъдеш част от бъдещето ми — Пола се изчерви, питайки се дали не е прекалила. Въздържаността на Карол по отношение на личния живот беше също толкова типична за нея, както и това, че приемаше преследването на престъпници за своя мисия.

Карол сведе поглед.

— Не съм сигурна, че приятелството е една от моите стихии.

— Никога няма да разбереш дали е така, ако упорстваш да бягаш от всички, които държат на теб. Е, ще ме пуснеш ли да вляза, преди да ми е замръзнал задникът?

Отговорът беше някакво подобие на усмивка. Карол отвори вратата и направи крачка назад. Щракна с пръсти и кучето легна в краката й.

— Заповядай.

Пола се озова насред строителна площадка, на която ремонтната дейност беше в ход. На пода бяха поставени два индустриални прожектора в противоударни кутии, чиито лъчи предизвикваха сложна игра на светлина и сенки, която пречеше да се види ясно общата картина. Пола забеляза магарета за рязане на дърво, работен тезгях, оголени каменни стени, тук и там се виждаха навити на макари кабели и жици.

— Странно — каза тя. — Никога не съм те виждала като кралица на домашните ремонти. Или чак сега откриваш спотаената си мъжественост?

— Това е психотерапия. Разрушавам миналото и градя бъдещето.

Говореше като евтина версия на Тони.

— Има ли къде да се седне?

Карол показа на Пола с глава посоката, в която трябваше да я последва. Минаха през една врата и се озоваха в друг свят. Като начало, вътре беше топло. Помещението напомняше на малък тавански апартамент. Легло, работно пространство, кухня в единия край. Нямаше част, предвидена за дневна — само два офисни стола пред три монитора и един телевизор с плосък екран.

Тук и осветлението беше по-силно. Пола можа да види Карол съвсем ясно — не я беше виждала такава преди. Косата й беше по-гъста, по-неравно подстригана отпреди. Сред русите кичури имаше сребърни нишки, които проблясваха, когато светлината се пречупваше в тях. Или се беше отказала да боядисва косата си, или годините най-сетне си казваха думата. Нямаше грим, ръцете й бяха изподраскани, със следи от ударите и ожулванията, съпровождащи тежкия физически труд. Дори под дебелия пуловер и джинсите си личеше, че горната част на тялото й е заякнала, бедрата й бяха по-мускулести. Въпреки всичко преживяно Карол изглеждаше в отлично здраве, по-добре, отколкото й се бе случвало от години насам. А Пола не можа да не си спомни, че навремето беше увлечена по шефката си. Но после се беше появила Елинор и действителността я бе накарала да изхвърли фантазиите на боклука.

— От къде се взе кучето? — Пола протегна ръка към Флаш. Кучето я подуши пренебрежително, обърна се и отиде при господарката си, която тъкмо пълнеше чайника и го слагаше да кипне. Карол сложи мляно кафе в пресата за кафе. — И къде е Нелсън?

— Оставих го при родителите ми. Много е стар, за да понесе всичко това. Кучето няма къде да отиде, подслонила съм го засега. Струва ми се, че и двамата сме на изпитателен срок — тя се обърна с лице към Пола и се облегна на работната маса. Запретна ръкави, разкривайки мускулестите си ръце над лактите и ги кръстоса пред гърдите си. — Е, и ти ли си дошла да ме предупредиш?

— Да те предупредя?

Карол поклати разочаровано глава.

— Такива евтини номера не ми минават, Пола. Джон Франклин ми каза, че си помощник на Фийлдинг. Всъщност аз самата те видях тази сутрин на местопрестъплението. Хайде да започнем отново. За да ме предупредиш ли дойде?

— Карол, аз наистина не разбирам за какво говориш. Франклин е идвал тук? Днес?

Пола не можеше да си обясни нищо.

— Отби се тази сутрин, след като Фийлдинг го беше сритала и му беше взела случая.