Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Елинор, която стоеше зад нея, я обви с ръце и целуна меката кожа зад ухото й.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Не знам. Струва ми се, че Фийлдинг ме подлага на изпитание — дали съм достатъчно добра за неин помощник. Достатъчно е да стъпя веднъж накриво, и тя ще направи необходимото да ме понижат в чин, а работата си ще изгубя без съмнение. Затова трябва да внимавам да не създам впечатлението, че помагам на Тони. Но не мога да седя със скръстени ръце и да наблюдавам онова, което се случва с него. Отлично знам какви сили набират инерция от един арест.

— Неумолимият ход на правосъдието.

— Именно. Хората се съсредоточават върху всичко, което подкрепя ареста, и пренебрегват по-незабележими следи, които сочат в друга посока — тя опря чело в студената врата на хладилника. — Отделът за особено тежки престъпления никога не ми е липсвал повече.

— Карол щеше да знае какво да се прави.

— Като начало, Карол никога не би арестувала Тони. Би възприела уличаващите го доказателства като следи, които ще ни насочат към истинския убиец. Или нещо подобно.

— Имаш нужда от нея сега. Тя ще бъде безмилостна, като лъвица, която защитава лъвчето си.

Пола се засмя натъжено.

— Навремето може би щеше да е така. Но не съм сигурна, че и сега би се държала по такъв начин. Каквато и да беше спойката между тях двамата, тя като че ли вече не действа. При това Карол вече не е ченге.

— А нима така не е по-добре? Пола, познавам те. Имаш нужда да направиш нещо, в противен случай ще стои будна цяла нощ, ще пушиш прекалено много, ще прекалиш и с кафето и ще нервничиш. Което съкращава живота ти, а това ме прави много нещастна, защото имам нужда да бъдеш край мен още много дълги години. Върви да намериш Карол. Нека тя поеме тежката част от задачата.

Пола се разтърси от безмълвен смях.

— Ти си луда. Казваш „върви да я намериш“, като че ли това е лесна работа. Карол е изчезнала, дори Стейси няма представа къде е.

— Стейси познава само машините. А ти познаваш хората.

Думите на Елинор събудиха някаква реакция в ума на Пола. Не ясно оформена мисъл, а по-скоро дразнещото усещане, че всеки момент може да си спомни нещо. Звънецът на вратата прекъсна мислите й.

— Това е таксито — каза Елинор. — Аз ще изпратя Рейчъл. Стой тук, сега се връщам.

Потънала в мислите си, Пола отвори за трети път хладилника и извади пластмасова кутия с останки от говеждо с боб и люти чушки. Махна капака на кутията и я пъхна в микровълновата печка. Когато Елинор се върна, тя вече гълташе яхнията, вперила поглед някъде пред себе си.

— Тръгна си — каза Елинор и въздъхна. — Следобедът не беше лесен. Тя иска да вземе Торин в Бристъл със себе си.

— Това е добре, нали?

— Само че Торин не иска да замине. Аргументите му са съвсем основателни — приятелите му са тук, училището му, групата, в която пее….

— Значи участва в група?

— Пее, доколкото разбирам. Кой да знае? Освен това иска да живее на място, което да съхранява спомени за майка му. Не иска да бъде изтръгнат от корен и пресаден в някакъв непознат град, да заживее с хора, които почти не познава.

— Както сама казваш, звучи разбираемо — Пола загледа по-внимателно Елинор, съзнавайки, че зад думите й се крие още нещо. — Е, и?

— Всъщност не е „и“, а „но“. Но тук той няма роднини. А е едва четиринайсетгодишен — тя си пое дълбоко дъх. — Иска да живее при нас, Пола. Поне докато баща му не се върне в страната.

Очите на Пола се разшириха.

— Да живее тук? С нас?

Елинор отметна един кичур, паднал пред лицето й.

— Не мисля, че мога да му откажа.

Кривата усмивка на Пола показваше, че е наясно с положението.

— Ако предположим, че изобщо си искала да откажеш. Елинор, това не влиза в моя план за бъдещия ми живот — да отглеждам чуждо дете в ученическа възраст.

— Засега той е добро момче, Пола. А онова, което ще се случи с него занапред, ще реши дали ще си остане добро момче. Знаеш, че е така. В своята професия всеки ден се сблъскваш с млади хора, които са резултат от сбъркано възпитание. Същото се случва и с мен. Винаги има такива в спешното отделение. Мисля, че трябва да се съгласим.

— А какво казва леля Рейчъл?

— Това никак не й харесва. От друга страна, имам чувството, че леля Рейчъл не харесва много страни на живота си. В крайна сметка бащата трябва да реши. Може да се окаже, че според него най-лошото, което може да се случи със сина му, е да бъде оставен на грижите на две дърти лесбийки. Но докато това се случи, според мен не бива да изоставяме Торин. Той иска да бъде с нас, и ми се струва, че тъкмо ти си това, от което се нуждае.