Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Той се търкулна от колелото, повален от масивен инфаркт. Дори ако Мари си бе у дома и бе повикала „Бърза помощ“, надали щяха да успеят да го спасят.

Затова, когато убиецът отвлече Мари Мейдър от самата улица, където живееше, нямаше кой да забележи, че не се е прибрала у дома. Нямаше кой да съобщи за изчезването й. Нямаше кой да добави името й към списъка на жертвите.

Нямаше кой да оневини арестувания.

Пола се радваше на мрака, покрил Йоркшърските хълмове, докато тя пътуваше през тях с колата. Той скриваше безкрайния, унил пейзаж, който изпълваше душата й с потиснатост. Тя знаеше, че други хора са във възторг от тези прекрасни природни картини. Но след като бе прекарала толкова години в постоянен контакт с най-лошото, на което бяха способни хората, тя възприемаше тези земи единствено като място, на което можеха да се случат ужасни неща и да останат незабелязани. Място, на което можеха да бъдат изхвърляни жертви на убийства. Сметище на смъртта.

Франклин беше потвърдил с нежелание предположението й.

— От къде на къде ще знам къде се е скрила някогашната ви шефка? — бе попитал той по телефона, но тонът му беше по-скоро развеселен, отколкото кисел. — Не може да се каже, че с нея сме приятели.

— Имах ви за човек, който знае всичко, което се случва на негова територия — че нищо не остава скрито от вас — отвърна Пола. — Следователно, ако вие не знаете къде е тя, съм принудена да заключа, че не е в Западен Йоркшър. И да насоча вниманието си другаде.

Както и беше очаквала, предизвикателството към професионалната му информираност свърши работа.

— Не съм казал, че не знам — заяви той.

— А има ли причина да не искате да ми го кажете?

— За полицейско издирване ли става дума, сержант? Или въпросът е личен?

— Има ли разлика, сър?

— Всички ние имаме право на лично пространство и недосегаемост на личния живот, така твърдят защитниците на човешките права. Ако Джордан вече не иска да има вземане-даване с всички вас, тя е решила така. И не би било редно да я лиша от това нейно право.

— А ако става дума за официално издирване?

— Бих очаквал запитването да постъпи по каналния ред.

— Аз съм сержант от криминалната полиция, сър. Колко по-официално трябва да бъде запитването?

Настана продължително мълчание. Тя дочу драскането, когато той започна да почесва наболата си брада.

— О, по дяволите — каза той накрая. — Защо си играем на глупави игрички? Тя живее в старата къща. В къщата на брат си. Заела се е да я оголи до основи. Вече не е останало нищо, по което да личи какво се е случило там.

— Благодаря ви. Дължа ви една бира, сър.

— И още как. Но ще мина и без нея. Не ви харесвам аз вас, брадфийлдските копелета. Това важи за Джордан, както и за всички останали. Така че на мен ми стига удоволствието, че съм издал къде е. И шофирайте предпазливо, сержант, ние тук не обичаме рисковото шофиране.

Той затвори, преди тя да успее да каже още нещо. А сега вече минаваше девет и единственото, което не й позволяваше да изпадне в пълно отчаяние, беше навигационната система на колата. Всички пътища изглеждаха еднакво, обрасли от двете им страни с дивата трева, покрила тази пустош, или оградени с каменните стени, зидани без хоросан, които, килнали се насам-натам като пияни, явно все пак не падаха. От време на време по някоя светлина примигваше в мрака, когато тя минаваше покрай няколко скупчени на едно място сгради с претенциите да представляват село. Най-накрая от едната й страна се очерта силуетът на голяма постройка и гласът от навигационната система заяви с наставнически тон:

— Достигнахте крайната точка на вашия маршрут.

Пола насочи колата към мястото за паркиране и изключи двигателя. Почувства, че й призлява.

Въпреки това се принуди да излезе от колата и тръгна по каменните плочи към къщата. Охранителното осветление се включи и тя примигна заслепена. Нощната тишина беше разкъсана от кучешки лай, подобен на внезапен залп, приглушен от дебелите каменни стени на къщата. Куче? Карол Джордан, типичната любителка на котки, имаше куче? Дали Франклин й беше казал истината? За миг Пола се запита дали да не си тръгне. Но нали беше изминала толкова път до тук, можеше поне да почука на вратата.

Когато вдигна ръка към черното желязно чукче, вратата се открехна — достатъчно широко, за да види през него познатото лице. Карол Джордан като че ли не се зарадва да я види, а и кучето, промушило муцуна край коляното й, не изглеждаше по-добронамерено. Ниското му, гърлено ръмжене би накарало повечето разумни хора да бъдат нащрек.