Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Карол се намръщи.

— Защо тогава дойде?

— Нали ти казах. Тони има нужда от твоята помощ. Той е безнадежден случай. Карол, ти знаеш най-добре от всички какво представлява Тони. Въобразява си, че само защото е невинен, нищо лошо не може да му се случи. А ние и двете знаем колко наивно е подобно убеждение.

— Напълно съм съгласна с теб — отвърна Карол. Гласът й беше образец на хладно трезвомислие. — Но защо смяташ, че ще хукна да му помагам?

Сега беше ред на Пола да се стъписа.

— Защото… — тя не можеше да се принуди да произнесе опасната дума, започваща с „л“. — Защото е твой приятел?

По лицето на Карол се изписа горчивина, с горчивина беше пропит й гласът й.

— Огледай се, Пола. Знам, че не си виждала онова, което се случи тук, но само си представи картината. И после си представи двама души, които обичаш, в центъра на тази картина. Това преживях аз, когато Тони не оправда доверието ми. Той ми измени. Не свърши работата си, както трябва, а ние платихме за това. Аз, родителите ми, брат ми и жената, която той обичаше.

Пола поклати потресено глава.

— Не е възможно да обвиняваш Тони. Той е психолог, не е ясновидец. Как би могла да очакваш, че ще разгадае в подробности плановете на Ванс? Онова, което Ванс извърши, беше извън всякакви класификации на отмъщението. Никой от нас, нито един от нас не бе помислил и за миг, че са застрашени хората, които обичаме. Карол, знам, че страдаш. Знам и как скръбта обърква мисленето ни. Вярвай ми, знам го. Но човекът, който ти причини това, беше Ванс. Не Тони.

Карол бе стиснала упорито уста.

— Негова работа е да се досеща за онова, което не би хрумнало на нас, останалите. А за грешката му платиха много хора, само той — не. Майкъл и Луси, Крис, онзи работник в конюшните, родителите ми, аз. Дори Ванеса пострада повече от него.

— И не мислиш, че това не го измъчва всеки ден? Мислиш, че не го разкъсва чувство на вина? Гледах го как страда от съзнанието, че се е провалил. Вярвай ми, Карол, не можеш да му вмениш повече вина от тази, с която се е натоварил сам. Колко ще продължава това? Неговото чувство, че се е опозорил и твоето желание да го виниш? Нима ще допуснете това да реши останалата част от живота ви? Защото, ако трябва да бъда честна, от моя гледна точка това е колосално похабяване на два човешки живота — думите излетяха от устата на Пола, преди тя да успее да ги спре. В миналото никога не бе имала възможност да оспори решенията на Карол; чиноподчинението винаги я възпираше.

— Това не е твоя работа, Пола.

Карол излезе от стаята и се върна във външното помещение. Кучето изгледа мрачно Пола и последва Карол в студа.

Пола отпусна глава и въздъхна.

— Издъних се — каза тя под носа си. Почака, за да разбере дали Карол няма да се върне, но явно нямаше късмет. Затова тръгна обратно към външната врата. Карол стоеше край един прозорец и се взираше в тъмнината навън. Пола видя лицето й, отразено в стъклото. Изражението й беше каменно като стените наоколо.

— Толкова е нечестно — каза Пола. — Всичко е на страната на Фийлдинг. Дори аз. А той няма нищо и никого. Няма си дори адвокат.

Не ме бива да проявявам съчувствие, нали помниш? — В безпомощния си гняв Пола ритна магарето за рязане на дърва и за първи път си позволи да крещи на Карол. — Тук не става дума за съчувствие, мътните да го отнесат! Говорим за справедливост! Онази жена, която познавах навремето, държеше на справедливостта!

Когато хлопна с все сила вратата зад себе си, трясъкът беше първото, което я накара да изпита задоволство тази вечер.

Тони седеше на тясната издатина в стената, която минаваше за легло в ареста на Скенфрит Стрийт, опрял лакти на коленете си, сключил пръсти. Беше се озовавал в килии и преди, но само по работа. Необходимостта да разговаря с психически неуравновесени, душевноболни и съзнателно демонизирани хора го бе водила на такива места — но тогава вратата беше винаги отворена за него. Често се бе опитвал да се постави на мястото на арестувания, да си представи как ли се чувства, когато вратата хлопне и той остане сам. Но той винаги бе тръгвал от тази позиция в опитите си да постигне емпатия — как ли се чувстват те. За разлика от него самия.

Изпитваше най-вече дискомфорт. Това, че беше сам в тясно пространство, не го смущаваше. За човек, навикнал да живее на лодка, това не беше кой знае какъв проблем. Долитащите отвън шумове също не го безпокояха. Работата в клиника за душевноболни престъпници го беше имунизирала срещу всякакви неочаквани и необясними звуци, издавани от хора. Засега не беше нито гладен, нито жаден, така че и това не създаваше проблем. Но не можеше да се преструва, че не чувства неудобствата. Леглото беше твърдо. В единия му край имаше тънко парче облицован дунапрен, което явно трябваше да бъде възглавницата. То беше странно разкривено и цялото на буци. Да положиш главата си на него бе все едно да я облегнеш на торба, пълна с желирани бонбони. Физическият дискомфорт затрудняваше мисленето, а мисленето сега беше основната му задача.