Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Когато човек умре по такъв начин, погребението не може да се осъществи незабавно — каза Елинор, опитвайки се да опише положението по начин, който да не засегне чувствата им.

— Защо не?

— Заради събирането на доказателствен материал — отвърна тя. — След като арестуват някого, защитата на заподозрения има право да изиска повторен оглед на трупа.

— Но това е ужасно. Може да продължи с месеци. Как е възможно да причинявате такива неща на хората? — тя повиши възмутено тон.

Прехвърля проблема другаде, за да не мисли за най-тежкото, каза си Елинор.

— Доколкото знам, някои семейства поръчват мемориални служби. За да почетат обичания от тях покойник.

— Това не е толкова важно — каза с гняв Торин. — Тя е мъртва, това е важното. А не това, което ще направят с тялото й. Сега то е просто мъртва плът.

Рейчъл притисна с ръка устата си, показвайки съвършено поддържани нокти с тъмночервен лак.

— Не казвай такива неща, Торин. Говориш за майка си.

— Това не е майка ми. Мама я няма. Онова, което съхраняват в моргата, е просто торба месо и кокали. То не е от значение. Мама не е там сега — той притисна ръка към сърцето си и лицето му се сгърчи от усилието, което полагаше да не заплаче.

— Разбира се, че тя е в сърцата ни — Елинор подаде бисквитите на Торин. — Исках да попитам за майка ви — обърна се тя към Рейчъл. — Вие ли ще се обадите, за да й съобщите? Или може би някой съсед…

— Ще й се обадя по-късно. Казах й, че ще говорим вечерта, след като разбера как точно стоят нещата. Е, ако не може да се организира погребение, всъщност няма реална причина да оставаме в Брадфийлд, нали?

Тя като че ли изгаряше от нетърпение да си тръгне.

— Ами първо ще трябва да извадите смъртен акт. А ще трябва да направите и необходимото за узаконяване на наследството — каза Елинор.

— Защото ще е най-добре да отведа бързо Торин в Бристъл, за да започне да свиква с живота си там — продължи Рейчъл, като че ли Елинор не беше казала нищо.

Думите й накараха Торин да промени отпуснатата поза, която бе заел. Той се стресна и изправи гръб, присядайки на самия ръб на креслото.

— Бристъл ли? Няма да отида в Бристъл.

— Разбира се, че ще отидеш, не ставай глупав. Нали ние сме твоето семейство, само ние сме ти останали сега, след като баща ти е далеч, където и да е в момента. Ще дойдеш да живееш с мен в Бристъл. Или с баба си, както предпочиташ. И при мен, и при нея има място — тя говореше с делови тон, като че ли всичко беше вече решено.

— За какво ми е да отивам в Бристъл? Всичките ми приятели са тук. Тук ходя на училище, пея в една група тук. Кажи й, Елинор. Мястото ми е тук, в Брадфийлд. Достатъчно лошо е това, че изгубих майка си, не е необходимо да правите така, че да изгубя и всичко останало — той отново се бореше със сълзите. Потри ожесточено с юмрук носа си. — Оставам тук.

— Не можеш да останеш тук. Само на петнайсет си…

— Всъщност е на четиринайсет — отбеляза Елинор.

Рейчъл за миг като че ли се ядоса, но веднага се върна към съчувствения тон.

— Торин, не може да живееш сам. Трябва да бъдеш разумен. Ще е най-добре във всяко отношение, ако бързо сложиш точка на всичко тук. Ще можеш да поставиш ново начало.

Сега вече сълзите се затъркаляха по лицето му.

— Не ми трябва ново начало. Искам да бъда там, където се чувствам у дома, където местата, на които отивам, ще ми напомнят за нея, за живота ми с нея. Не искам да скъсвам с каквото и да било. Баща ми каза, че мога да остана в Брадфийлд. Ако ме принудите да отида в Бристъл, ще избягам, кълна се — той удари с такава сила с чашата си по масата, че чаят се разплиска.

— Разбирам защо си толкова разстроен. Аз също съм разстроена. Разкъсвам се отвътре, както си седя тук. Тя беше моя сестра и сърцето ми е разбито — Рейчъл деликатно попи една сълза с кърпичката. — Искам да дойдеш при нас, защото ти си част от нея.

— Защо държите на това? Вие не ме познавате. Надали сте се виждали с нас повече от веднъж в годината. Миналата година дойдохте с баба ми само за един-единствен уикенд. Ако мама не ме беше замъкнала в проклетия Бристъл през срочната ваканция, нямаше и да се видим втори път. Затова не се преструвай, че сме близки, защото не сме. Вие не знаете нищо за мен.

— Ще станем близки — каза тихо Рейчъл. — Трябваше да прекарваме повече време заедно, ти си прав. Но човек все си казва, че ще има повече време по-нататък. Не вярваш, че в един момент времето ще изтече — просто така. Никога не мислиш за такива неща. Не мога да наваксам времето, което можех да посветя на Бев, но мога да наваксам изгубеното с теб.