Клайв Къслър - Пираня

Мисията беше планирана набързо веднага щом Доктора беше научил за възможността на борда на „Рорайма“ все още да има сведения за комплекса Оз. Паске виждаше, че „Орегон“ вече е хвърлил котва недалеч от мястото, където според картата се намираше потопеният кораб.

В морето не можеха да се сравняват по огнева мощ с подобен кораб, поради което трябваше да намерят някакво импровизирано решение. Благодарение на безпрецедентните умения на Доктора в наблюдението планът се получи доста добър.

След като пристигнаха в Мартиника с втория самолет на компанията на Базен, те влязоха в един склад във Фор дьо Франс, откъдето откраднаха двайсет празни пластмасови бидона, с каквито се транспортираха кафе и захар. След това ограбиха друг склад на компания, която щеше да започне прокопаването на нов пътен тунел в южната част на острова.

Последната им спирка беше на дока на туристическата фирма „Вю Су“. Там беше завързана гордостта на компанията, бяла дизелово-електрическа подводница SC-50. Уникалният и дизайн беше идеален за целите на Паске.

През повечето дни фирмата разхождаше по трийсет туристи из пристанището на Сей Пиер, за да разгледат претърпелите корабокрушение кораби, без дори да си намокрят краката. Основното помещение във формата на цилиндър, където се настаняваха пътниците, беше поставено върху два плоски отгоре понтона като катамаран с голяма платформа отзад, на която можеха да се устройват празненства, когато подводницата излизаше на повърхността. Понтоните бяха разширени в двата си края и цялата подводница приличаше на състезателна кола от Формула 1, чак до сините ивици по перките.

Пътниците седяха обърнати към големите прозорци от двете страни, а подводницата се управляваше голямата стъклена кабина на носа. За разлика от повечето увеселителни подводници, които трябва да бъдат теглени до местата за наблюдение и да се спуснат на ограничена дълбочина с помощта на акумулатори, SC-50 имаше дизелови двигатели, които й позволяваха да стигне до корабокрушенията на собствен ход, преди да се потопи.

Докато слизаше от камиона и вдигаше качулката на дъждобрана си, Паске получи есемес, че самолетът е кацнал на остров Доминика на трийсетина километра на север и е готов за операцията. Като имаше предвид каква каша щеше да представлява тя, измъкването от Мартиника щеше да е проблем след края на мисията. Най-сигурното решение бе да откраднат скутер и да стигнат до Доминика, след което напускането на острова по въздух щеше да е значително по-лесно.

Двамата мъже на подводницата миеха палубата в очакване на туристическите групи, първата, от които щеше да пристигне след петнайсет минути. И двамата бяха облечени в бели униформи с еполети, целящи да създадат у гостите впечатлението, че участват в професионална операция.

По-възрастният, когото Паске разпозна от уебсайта като собственик и капитан на подводницата, остави парцала, когато видя шестима мъже да слизат от камион при дока. Той наметна мушама и се подаде през люка. Колегата му направи същото. Паске се усмихна, докато приближаваше.

— Bonjour, Capitaine Batiste — поздрави той и продължи на френски: – Бихме искали да използваме подводницата ви.

— Съжалявам, но днес сме изцяло ангажирани – отвърна Батист. – А тъй като има вълнение, ще се наложи да отложим първото излизане.

— Жалко. Няма значение. Така или иначе ще я вземем.

Паске извади пистолет и го насочи към капитана, който автоматично вдигна ръце. Беше разтревожен, но бе стар морски вълк и не изпадна в паника. Колегата му обаче се разтрепери толкова силно, че Паске си помисли, че ще повърне.

— Какво искате? – попита Батист.

— Казах ви, искаме подводницата ви. И вие ще я управлявате.

Батист погледна тежките бидони, които хората на Паске търкаляха към задната палуба и понтоните.

— Ами ако откажа?

— Ще убия онова треперещо подобие на човек.

Безизразната физиономия на Батист се стопи.

— Моля ви, недейте! Той ми е син,

— Тогава изпълнявайте и никой няма да пострада. – Паске се обърна към един от хората си. – Отведи ги вътре. Накарай Батист да върже очите на сина си.

Паске остана да наглежда товаренето на бидоните и се погрижи да бъдат разположени равномерно, преди да бъдат завързани. Нареди да сложат последния вътре. Отвори го и огледа динамита, предназначен за прокопаването на тунела. Детонаторът отгоре беше предварително настроен за шейсет минути, подобно на детонаторите в другите бидони. С едно натискане на копче в джоба му всички щяха да започнат обратно броене.