— Не е ли очевидно?
— Не.
— Той знае всичко, което правим.
Макс завъртя очи.
— Е, тази част е очевидна.
— Което означава, че може да чува какво казваме.
— Тоест, когато говорим по телефона ли?
— Възможно е. Но това не обяснява откъде е разбрал, че ще бъдем в Ямайка. Обсъждахме го само веднъж, на борда на „Орегон“.
— Ох, я стига! Да не искаш да кажеш, че Кензит е сложил бръмбари на „Орегон“?
— Когато елиминираш невъзможното, онова, което остава, трябва да е истината, колкото и невероятна да изглежда.
— Претърсихме кораба три пъти. Няма никакви подслушващи устройства.
— Кажи го на Артър Конан Дойл, не на мен – изсумтя Мърф.
— Както и да е, радвам се, че Хуан не ни каза къде отива. Време е да се сдобием с някакво предимство пред Лорънс Кензит.
— Още не сме приключили с търсенето тук.
— Ти видя ли нещо?
Мърф разтърка очи. Работеше вече три часа без прекъсване.
— Като не броим няколко счупени чаши за чай и чифт очила, нищо.
Той управляваше най-малкото устройство с дистанционно управление на „Орегон“ – робот, наречен Малкия маниак. С него Мърф изследваше онези части от кораба, които бяха твърде опасни за водолазите.
Сигналът достигаше до „Орегон“ по свързващ кабел. Дори на дълбочина четирийсет и пет метра ярките цветове под светлините на робота бяха изумителни. Морски камшици, таралежи, гъби, риби пеперуди и куп други морски създания бяха превърнали изкуствения риф в свой дом. Там, където не беше покрита с корали, стоманата беше ръждясала след повече от сто години в топлата солена вода. Единствените запазени следи от хората бяха случайни керамични или стъклени предмети, които бяха неуязвими за разяждащото въздействие на солта.
Макс смяташе за съмнително твърдението на Перлмутер, че е възможно контейнерът със снимките да се е запазил. Единствената им надежда бе стъклените плаки да се пазят в поцинковани кутии, чийто горен слой да е окислен достатъчно, за да предпазят метала отдолу от разпадане.
Макс гледаше как Мърф насочва робота през една цепнатина, без да храни особена надежда, че ще намерят нещо. Надяваше се, че търсенето на Хуан ще даде по-добри резултати. Много му се искаше да знае какво точно търси председателят.
— Ха – възкликна Мърф и привлече вниманието му.
— Видя ли нещо?
— Слабо отражение. Момент да се дръпна назад.
Той върна апарата назад и го обърна наляво. Камерата показа кръстосващи се зигзагообразни ивици от метал, покрити със зелени водорасли. Отдолу проблясваше стъкло.
— Това нещо ми изглежда познато – каза Мърф.
— Разбирам какво имаш предвид. Опитай да махнеш боклуците.
Мърф дръпна ръждиво парче метал с малкия манипулатор на робота.
Стрелката на гайгеровия брояч трепна.
— Най-сетне право в десетката! – извика Макс и се разсмя. Перлмутер излезе прав.
Зачакаха тинята да се утаи и видяха, че се е разчистила по-голяма част от стъклото, което им даде възможност да го идентифицират.
— Това е леща – каза Мърф.
— Идеално кръгла и изпъкнала. Като онези, които могат да се намерят у фотоапарати от началото на двайсети век, нали?
Мърф проследи с пръст зигзагообразните ивици метал.
А това с рамката за нагласяване на фокуса на качествените фотоапарати от онова време. Нали се сещаш, онова, с което се придвижва обективът по-далеч и по-близо до камерата. Платненият акордеон трябва да е изгнил преди десетилетия.
— Едва ли е имало много пътници с подобни апарати през хиляда деветстотин и втора.
Мърф завъртя устройството. В единия ъгъл на кухината лежаха три счупени стъклени буркана. Стрелката на гайгеровия брояч отново трепна. Радиацията не беше толкова силна, че да навреди, но бе по-висока от нормалната фонова.
— Каза, че Гюнтер Лутцен е проявявал сам снимките в каютата и си. Може би в бурканите е имало проявяващи материали.
Останалата част от помещението беше затрупана с боклуци. Ако искаха да видят какао има там, трябваше да го разчистят ръчно.
— Мисля, че намерихме мястото – каза Макс. – Сега трябва да го разровим.
Веднага щом Давид Паске спря камиона до изолирания док в южния край на Сен Пиер, от каросерията наскачаха хора и започнаха да разтоварват пластмасовите бидони. Водолазното оборудване беше последно.
Паске може и да беше пропуснал мишените си в Монтего Бей, но се бе заклел да изтрие срама с тази мисия. Базен му я бе поверил и Паске нямаше намерение отново да разочарова ментора си.
Подобно на повечето офицери на Базен, Паске бе получил част от обучението си в чужбина, след което се бе върнал в Хаити. Той самият беше служил във френския флот. Всички пехотинци се набираха от Хаити и се обучаваха в страната с идеята, че трябва да бъдат напълно верни на Базен. Дори при най-малкия намек за предателство целите им семейства щяха да бъдат избити. Макар че повечето войници не се нуждаеха от подобно насърчаване заради доброто заплащане, от време на време някой трябваше да послужи за пример.
Читать дальше