Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Не спираше да се чуди как да постъпи. Дали все пак да не му пише, да му прати видеолинк, или пък да му се обади? Не смееше. Искаше първо да го види, затова седеше пред офиса на „Алфред Йогрен“ на „Нормалмстори“ и чакаше.

Ивар Йогрен се появи отвътре с уверена, дразнеща походка. Посрещна го BMW със затъмнени стъкла, все едно беше високопоставен държавник.

Но Лео го нямаше. Намираше се горе в червената тухлена сграда. Дан се бе обадил да попита за него на английски. Казаха му, че Лео е на съвещание, което скоро щяло да приключи. Всеки път когато вратата се отвореше, Дан потръпваше. Но времето си минаваше. Над Стокхолм отдавна бе паднал мрак. Откъм водата задуха вятър и стана твърде студено, за да си седи и чете.

Изправи се и закрачи напред-назад по площада, масажирайки върховете на пръстите си под кожените ръкавици. Нищо не се случваше. Трафикът оредя и Дан се загледа в близкия ресторант със стъклената фасада. Гостите вътре си приказваха и се усмихваха. Почувства се отлъчен. Животът явно си течеше без него. Звучеше като глъчка от парти, на което не е бил поканен. Замисли се. Даде си сметка, че винаги бе стоял встрани.

В този миг се появи Лео. Дан никога нямаше да го забрави. Времето сякаш спря, полезрението му се сви и звуците заглъхнаха. Но преживяването не му донесе само щастие, не и тогава, докато стоеше в студа, огрян от светлините на ресторанта. Видът на Лео засили болката му. Приликата беше поразителна. Брат му ходеше по същия начин, усмихваше се по същия начин, движеше ръцете си по същия начин, имаше същите бръчици около устата и под очите. Всичко беше еднакво, но въп​ реки това чувството беше като да се гледа в позлатено огледало. Мъжът ей там беше той и не беше той .

Лео Манхеймер беше човекът, който Дан бе могъл да бъде. Колкото повече го гледаше, толкова повече разлики откриваше. Не бяха само обувките, палтото и скъпият костюм отдолу. В очите му имаше блясък, а в стъпките – енергичност. Лео Манхеймер излъчваше самочувствие, каквото Дан никога не бе притежавал. Това го жегна и той се задъха.

Сърцето му биеше силно. Погледна жената, която вървеше до Лео, сложила ръка на кръста му. Изглеж​ даше интелигентна и изтънчена и като че ли бе влюбена в него. Смееше се. И двамата се смееха и Дан разбра, че жената е онази Малин Фруде, която Юлия бе споменала с щипка ревност. Стоеше като парализиран. Не пос​ мя да се представи и вместо това ги видя как се отдалечават към Библиотексгатан. Тръгна след тях, без да знае защо. Вървеше бавно и поддържаше дистанция.

Но едва ли имаше риск да го забележат, бяха твърде погълнати един от друг. Двамата изчезнаха по посока на Хумлегорден, като продължаваха да се кикотят. Смехът им се носеше безгрижно във въздуха. Дан се почувства тежък, сякаш простотата и лекотата в щастието им притискаше собственото му тяло към земята. Обърна се и се отправи обратно към хостела си, без и за секунда да се замисли, че чуждият блясък обикновено е измамен или че другите хора може би считаха самия него за късметлия.

Животът често е най-красив от разстояние. Но тогава Дан не разбираше това.

Микаел отиваше в Нюшьопинг. Носеше чанта за през рамо, в която имаше бележник, диктофон и три бутилки розе. Лота фон Кантерборг му каза да ги купи. Сестра ѝ, Хилда, беше отседнала в хотел „Форшен“ до река Нюшьопингсон под фалшивото име Фредрика Нурд. Казваше, че е готова да говори, стига да бъдат изпълнени определени условия. Бутилките бяха едно от тях.

Другото беше Микаел да бъде изключително предпазлив. Хилда смяташе, че я преследват, а разказаното от него не беше подобрило ситуацията. Лота каза, че информацията е накарала Хилда съвсем да излезе от релси. Ето защо Микаел не бе казал на никого къде отива, нито дори на Ерика.

Сега седеше в едно кафе точно до Пръстена [59] Кръгъл отвор в пода на гарата, който гледа към тунела, свързващ гарата с близката метростанция. Парапетът на Пръстена е произведение на ковашкото изкуство, дело на скулптора Стиг Блумберг. – Б. пр. в Сентрален и чакаше Малин. Имаше чувството, че е важно да говори с нея. Трябваше да обърне всеки камък, да провери всяка една от теориите си и да разбере дали всичко се връзва, или не. Малин дойде с десет минути закъснение, облечена с дънки и синя блуза. Изглеждаше прелестно, въпреки че и тя, също като половината град, беше плувнала в пот.

– Извинявай – каза Малин. – Наложи се да оставя Луве при мама.

– Можеше да го вземеш. Имам само няколко кратки въпроса.