Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Ще те убия – промърмори Башир.

Той се изправи, сякаш се канеше да ѝ се нахвърли. Но изглежда, сам не си вярваше. Хвърли притеснен пог​ лед към вратата и прозорците, а Лисбет го подкани:

– Тогава побързай. Добре ще е скоро да тръгваш, струва ми се.

– Ще те намеря – просъска той.

– Значи, пак ще се видим.

Гласът ѝ звучеше монотонно и хладно. Тя пристъпи към бюрото и стената и му обърна гръб, предоставяйки му отлична възможност да я нападне. Но той беше точно толкова стъписан и вцепенен, колкото бе очаквала. Освен това мобилният му телефон звънна.

– Сигурно е някой, който е гледал записа. Но няма проблеми, нали? Просто не вдигай и гледай в земята, когато си навън.

Башир изрече някаква заплаха и тръгна към нея. Но не стигна далеч. Лисбет грабна стика, облегнат на стената, и го удари по врата, по скулата и в корема.

– Това е от Фария – каза тя.

Башир се преви на две и получи нов удар, но успя да се изправи. Излезе през вратата, олюлявайки се, тръгна надолу по тъмните стълби и накрая се озова под следобедното слънце.

Лисбет продължаваше да държи стика. Халил Кази стоеше до кожения диван зад нея, в спортните си дрехи и червени маратонки, с мигащи очи и отворена уста. Още беше тийнейджър, жилав и тънък като клечка. Пог​ ледът му беше ужасѐн. Едва ли представляваше заплаха. Но можеше да избяга и да си изгуби ума. Аника ѝ беше казала, че е суициден. Лисбет хвърли едно око на часовника си, без да изпуска вратата от поглед.

Беше четири и двайсет. Провери пощата си. Нито Бублански, нито Фара Шариф бяха отговорили. Аника пишеше: Отлично, изглежда обещаващо. Веднага се прибирай!

Халил дишаше тежко и тя се обърна към него. Той като че ли искаше да каже нещо.

– Това си ти, нали? – промълви той.

– Коя?

– Тази от вестниците.

Тя кимна.

– С теб трябва да изгледаме едно друго клипче. Не е толкова вълнуващо, става дума най-вече за движение на ръце.

Тя остави стика на мястото му, взе чантата с лаптопа от бюрото и каза на Халил да седне на дивана. Той беше пребледнял, а краката му сякаш всеки момент можеха да се огънат. Но се подчини и седна.

Тя му разказа, накратко и по същество, за разпознаването на движения, за дълбоките невронни мрежи, за джогинга му преди малко и за записа от видеокамерите в метрото. Веднага видя, че младежът я разбра. Тялото му се вдърви и той смотолеви нещо неразбираемо. Лисбет седна до него, показа му файловете и продължи да обяснява. Но той, изглежда, вече не възприемаше нищо от казаното, ами се взираше с празен поглед в екрана. Телефонът му звънна и той се обърна към нея.

– Вдигни – каза му тя.

Халил взе мобилния си и по скованото благоговение в гласа му веднага си пролича, че се обажда някой, към когото Халил изпитва дълбоко уважение. Беше неговият имам, който се намираше наблизо – явно благодарение на Аника. Имамът питаше дали може да се качи. Лисбет сметна, че може да е за добро, и кимна. Изповедите бяха по неговата част, пък и Аника ѝ беше казала хубави неща за него.

Не след дълго на вратата се почука. Висок, изискан господин, около петдесетгодишен, с малки очи, дълга брада и червен тюрбан на главата влезе в апартамента. Кимна на Лисбет, след което се обърна към Халил с меланхолична усмивка.

– Здравей, момчето ми – каза той. – Има ли нещо, което искаш да ми разкажеш?

Думите му бяха натежали от тъга и за миг всички замълчаха. Лисбет внезапно се почувства не на място и не знаеше какво да направи. Накрая се изправи.

– Не мисля, че тук е безопасно – каза тя. – Бих ви предложила да излезете или да отидете в джамията.

Остави ги сами, без да се сбогува, и потъна в мрачното стълбище с компютъра си.

Дан Броуди седеше на една пейка на площад „Нор​ малм​ стори“. Беше пристигнал в Стокхолм по-рано през същия ден. Вече не валеше сняг. Небето беше ясно, той носеше черно палто, слънчеви очила и сива вълнена шапка, смъкната над челото. Четеше книга за банкрута на „Лемън Брадърс“. Искаше да научи нещо за света на брат си.

Беше се настанил в хостела „аф Чапман“ до остров Шепсхолмен. Това беше стар, преустроен кораб. Една стая струваше шестстотин крони на нощ, горе-долу колкото можеше да си позволи. Още по пътя насам няколко души го бяха разпознали, от което го заболя. Сякаш вече не беше себе си, ами по-бедно копие на друг човек. Той, обиграният музикант, отново се превърна в селянчето от Хелсингланд, което се чувстваше по-долу от столичаните. Щом стигна до Бириер Ярлсгатан, Дан се шмугна в един магазин за дрехи и си купи чифт слънчеви очила и сива шапка и опита да се скрие зад тях.