Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Обажда се Даниел Брулин – каза той. – Помниш ли ме?

– Как казваш ти е името?

– Даниел Брулин.

В слушалката се чу тежко дишане и може би, той не беше сигурен, чист страх.

– Мили Даниел – каза тя. – Помня те, разбира се. Как си? Така се притеснихме, когато не ни се обади.

– Знаеше ли, че имам еднояйчен близнак? Знаеше ли?

Гласът му секна и настана тишина. Фон Кантерборг наля нещо в чаша, а това, съчетано с мълчанието ѝ, му беше достатъчно. Разбра, че е знаела. Че това е била истинската причина за посещенията във фермата и за чудноватите ѝ думи: „Работата ни е да изучаваме, без да се намесваме“.

– Защо не ми каза нищо?

Тя продължаваше да не отговаря и той повтори въп​ роса си, този път още по-агресивно.

– Не можех – прошепна тя. – Бях подписала клетва за поверителност.

– Значи, някакъв документ е бил по-важен от живота ми?

– Беше нередно, Даниел. Нередно! Вече не съм част от институцията. Изритаха ме. Протестирах твърде много.

– Значи е била шибана институция.

Той изгуби самообладание. Не знаеше какво да каже. Обърна внимание само на въпроса ѝ.

– Да не би с Лео да сте се открили?

Тогава нещо в него чисто и просто се пречупи. Първоначално не можа да го проумее. Но вероятно се дължеше на фамилиарния начин, по който тя говореше за него и Лео – сякаш отдавна бе свикнала да произнася имената им заедно, докато за него това беше същински катаклизъм.

– Той знае ли?

– Лео?

– Да, много ясно!

– Не мисля, Даниел. Не мисля. Не мога да кажа повече. Наистина не мога. Всъщност вече ти казах твърде много.

– Твърде много? Обадих ти се, когато бях в критично положение, когато нямах нищо, а ти какво ми каза? Нито дума. Остави ме да порасна, без да знам най-важ​ ното нещо в живота си. Ти ме ограби...

Търсеше думи, но не намери такива, които да отдават заслуженото на чувството, което изпитваше.

– Извинявай, Даниел, извинявай – каза тя, заеквайки.

Той ѝ изкрещя нещо оскърбително, после затвори и поръча да му донесат бира. Много бира. Налагаше се да успокои нервите си и да помисли ясно, защото още тогава осъзна, че трябва да се свърже с Лео. Да се срещне с него. Но как? Дали да му пише, да се обади, просто да се появи пред него? Лео Манхеймер беше богат. Беше различен, сигурно по-щастлив и корав, и може би – Хилда намекна за възможността – Лео вече знаеше за съществуването му и беше предпочел да не се свързва с него. Може би се срамуваше от бедния си, потиснат близнак. Не звучеше неправдоподобно, нали?

Дан отново отвори сайта на „Алфред Йогрен“ и погледна снимката на Лео. Нямаше ли известна несигурност в очите му? Така му се струваше, което му вдъхна малко смелост. Може би в крайна сметка Лео не беше толкова наперен. Дан се замисли за непринудения разговор с Юлия предната вечер и потъна в мечти и представи, които си противоречаха с фактите. Почувства как гневът постепенно избледнява и сълзите се завръщат.

Какво да прави? Написа името си в Гугъл и потърси записи от собствените си изпълнения. Накрая намери запис отпреди половин година, когато тъкмо се беше подстригал. Беше облечен със сивия си костюм, седеше в един джаз клуб в Сан Франсиско и свиреше солото от All the things you are , на което придаваше същото мелодично звучене, което имаше изпълнението на Лео в Консертхюсет. Дан написа дълъг имейл и прикачи записа към него. Още си спомняше първите редове.

Скъпи Лео, скъпи братко

Казвам се Дан Броуди и съм джаз китарист. До днес сутринта нямах представа, че съществуваш. Толкова съм развълнуван и разтърсен, че едва успявам да пиша.

Не желая да те безпокоя или да ти причинявам неудобство. Не настоявам за нищо, нито дори за отговор. Искам само да кажа, че проз​рението, че те има и свириш същата музика като мен, ще си остане най-значимото събитие в живота ми.

Нямам представа дали се интересуваш от живота ми така, както аз изгарям от желание да чуя за твоя. Но все пак бих искал да ти разкажа. Някога срещал ли си баща ни? Той беше мърляч и пияница, но беше невероятно музикален. Майка ни е умряла при раждането. Сигурно е било много тежко, може би защото е родила близнаци. Така и не научих много за това...

Дан изписа двайсет и две страници. Не ги изпрати. Не смееше. Вместо това се обади на Клаус Ганц и му съобщи, че в семейството му има смъртен случай. После си резервира билет за Стокхолм и отлетя на следващата сутрин.

За пръв път от осемнайсет години стъпваше в Швеция. Духаше студен, вледеняващ вятър. Валеше сняг. Беше десети декември и същия ден щеше да се проведе церемонията по връчване на Нобеловите награди. Коледните витрини вече осветяваха улиците и Дан се огледа смаяно. Стокхолм беше красивият, далечен град от детството му. Чувстваше се изнервен и трескав, но и изпълнен с очакване като малко момче. Въпреки това щяха да минат пет дни, докато посмее да се свърже с брат си. През това време следваше Лео Манхеймер като сянка.