Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Лисбет имаше нужда от повече видеоматериал, затова пъхна лаптопа в чантата си, стана от пейката и извика. Младежът забави крачка и замижа към нея, огрян от слънчевите лъчи. Тя извади манерка с уиски от вът​ решния си джоб, отпи и пристъпи несигурно напред. Момчето не ѝ обърна много внимание, просто спря, за да си поеме дъх. Лисбет каза завалено:

– Леле, как тичаш само.

Той не отговори. Очевидно просто искаше да се отърве от нея и да влезе във входа си, но Лисбет не се отказа толкова лесно.

– Можеш ли да направиш така? – попита тя и раздвижи ръката си.

– Защо?

Нямаше добър отговор на този въпрос, така че тя направи крачка напред и каза:

– Защото искам.

– Да не си луда?

Лисбет не каза нещо. Просто се взираше в него с черните си очи. Младежът изглежда се изплаши и тя реши да се възползва. Приближи се до него с разлюляна, заплашителна походка.

– Хайде – изръмжа тя и момчето наистина махна с ръка или защото го беше страх, или защото искаше да ѝ угоди, така че тя да го остави на мира.

След това се прибра и така и не забеляза, че Лисбет го снимаше с телефона си.

Тя остана отвън и погледна лаптопа си. Видя как възлите на мрежата се активират. Изведнъж всичко си пролича ясно. Беше познала, имаше съответствие в асиметрията на пръстите. Не че това би могло да послужи за доказателство в съда, но беше достатъчно, за да я убеди.

Насочи се към вратата. Не знаеше как ще влезе, но се оказа лесно. Натисна здраво вратата и се озова в занемарен вход, където почти всичко беше изпочупено и захабено. Миришеше на пикня и цигарен дим, а асансьорът не работеше. Партерът беше осветен от слънцето и там сивите, надраскани стени все още се виждаха, но още на втория етаж настана тъмница. Във входа нямаше прозорци, а функциониращите лампи бяха малко. Въздухът беше застоял, а по стълбите имаше боклуци.

Лисбет вървеше бавно, съсредоточена в компютъра си. Държеше го пред себе си с лявата си ръка. На третия етаж спря за момент и изпрати анализа на движенията на Бублански и годеницата му Фара Шариф, която беше професор по компютърни науки, а после и на Аника Джанини. Щом стигна четвъртия етаж, прибра лаптопа в чантата си и огледа табелите. На тази най-вляво пишеше „Х. Кази“, което явно означаваше Халил Кази. Лисбет изпъна гръб и се подготви. Самият Халил не я тревожеше, но според Аника братята му често го посещаваха. Лисбет почука. Чуха се стъпки и вратата се отвори. Халил я зяпна, вече не толкова изплашено.

– Здрасти – каза тя.

– Сега пък какво искаш?

– Да ти покажа нещо. Един видеоклип.

– Какъв клип?

– Ще видиш – каза тя и той я пусна вътре.

Всичко стана твърде лесно и тя скоро осъзна защо. Халил действително не беше сам вкъщи. Башир Кази – разпозна го от снимките – се вторачи презрително в нея и тя разбра, че ще бъде горе-долу толкова трудно, колкото се бе опасявала.

Дан Броуди не проумяваше нищо. Жената отказваше да повярва, че той не е онзи Лео. Завъртя бижуто между пръстите си, докосна косата си и каза, че разбирала защо не иска да се набива на очи, а после отбеляза как винаги е смятала, че той заслужава нещо по-добро.

– Дори не съзнаваш колко си готин, Лео – каза тя. – Никога не си го съзнавал. Нито пък някой от „Алфред Йогрен“. Да не говорим за Маделейн.

– Маделейн?

– Тя е глупачка. Да предпочете Ивар пред теб. Колко зле трябва да е? Ивар е тлъст, шибан задник.

Дан смяташе, че жената се изразява детински. Но може би причината беше, че е изгубил досег със съвременния шведски. Жената беше нервна. Изглеждаше разтревожена. Стояха насред най-голямата гъчканица. Хората си проправяха път покрай тях, за да си купят пиене от бара. Клаус и останалите от групата дойдоха да го питат дали иска да отиде да вечеря с тях. Дан поклати глава и отново погледна жената. Гърдите ѝ се надигнаха и той усети полъх на парфюм. Беше много красива. Всичко беше като насън – хубав сън, струваше му се, макар че не беше напълно сигурен. Чувстваше се замаян.

Някъде далеч се счупи чаша. Млад мъж изкрещя силно и Дан направи гримаса.

– Извинявай – каза жената. – Може би все още сте приятели, ти и Ивар.

– Не познавам никакъв Ивар – отвърна той твърде остро.

Жената го погледна толкова отчаяно, че той веднага съжали и осъзна, че е готов да ѝ каже каквото и да е – че се казва Лео, познава Маделейн и смята, че Ивар е задник, точно както тя очакваше от него. Не искаше да я разочарова повече. Искаше тя да е толкова щастлива и развълнувана, колкото беше по време на солото му.