Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Извинявай – каза той.

– Няма нищо – отговори тя.

Дан я погали по косата, въпреки че никога не галеше непознати жени по косата. Беше срамежлив и стеснителен по природа. Но не и сега. Усети, че иска да се преструва, пък било то и само за малко. Искаше отново да я види грейнала, затова призна, че се казва Лео. Или по-точно казано, спря да го отрича. Прибра китарата в калъфа и предложи да пийнат по чашка на някое по-тихо място. Тя отвърна „разбира се, с удоволствие“.

Тръгнаха надолу по Песталоцищрасе. Трудно му беше да води разговор, защото всяка дума беше потенциален капан. На моменти му се струваше, че е разкрит, на моменти – че и тя разиграва театър. Не гледаше ли костюма и обувките му критично или учудено? Дрехите, които допреди малко смяташе за елегантни, сега му изглеждаха евтини и зле скроени. Дали все пак тя просто не се занасяше с него? От друга страна, знаеше, че е швед. Никой тук не беше наясно с корените му.

Озоваха се в малък бар надолу по улицата и си поръчаха маргарити. Дан я остави да говори, което му даде някои насоки. Все още не знаеше как се казва, не смееше да я попита. Но разбра, че тя отговаря, поне частично, за фармацевтичен фонд към „Дойче банк“.

– Представяш ли си какво издигане, в сравнение с тъпотиите, с които Ивар ме караше да се занимавам?

Ивар, отбеляза Дан наум. Ивар, който може би носеше фамилията Йогрен, също като инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“, където жената бе работила до неотдавна и където имаше друга жена на име Малин Фруде, която изглежда ѝ беше конкурент.

– Чух, че с Малин май се срещате? – каза тя.

Той отвърна колебливо:

– Не съвсем, всъщност изобщо.

Отговаряше колебливо на всичко, дори когато съвсем искрено обясни как така е започнал да свири с Клаус Ганц. Каза, че имал връзки. Тил Брьонер и Чет Харолд го препоръчали.

– Свирих с тях в Ню Йорк. Клаус реши да рискува – каза той.

Тя му повярва. Но последното изречение беше нелепица, разбира се. За никоя джаз банда не представ​ ляваше риск да го наеме. Поне дотолкова беше наясно със собствените си способности.

– И все пак китара, Лео? Просто си невероятен. Сигурно свириш отдавна. Кога започна?

– Като тийнейджър.

– Мислех, че Вивека одобрява само рояла и цигулката.

– Свирех тайно – каза той.

– Изглежда, пианото ти е помогнало. Донякъде разпознах хармониите по време на солото ти, не че съм някакъв експерт. Но си спомням, когато те чух да свириш в дома на Томас и Ирене. Усещането беше същото, в музиката имаше същата притегателна сила.

Същото усещане като пианото? Какво имаше предвид? Какво означаваше това? Искаше да я попита, да разбере повече. Но не смееше. През повечето време мълчеше или просто се усмихваше и се съгласяваше с нея. От време на време вмяташе някоя безопасна реп​ лика или разказваше за нещо, което е чел. Например това – сигурно е имало причина да го спомене, – че гренландската акула може да живее четиристотин години, защото животът ѝ се развива на бавни обороти.

– Сигурно е скучно – каза тя.

– Но продължително – отвърна той с комично пров​ лечен глас, на което тя се засмя.

Дан придобиваше все повече кураж. Осмели се дори да отговори накъде ще тръгне борсата „сега, когато пазарните стойности са толкова надути, а лихвите са толкова ниски“.

– Нагоре – каза той. – Или надолу.

Очевидно този коментар също беше забавен. Дан сякаш осъзна нещо: харесваше му да влиза в чужда роля, това добавяше нови аспекти към характера му и му позволяваше да се държи по-разкрепостено. Почувства се освободен. Ролята му помогна да навлезе в свят, който допреди това бе недостъпен за него. Свят на пари и възможности. Може би се дължеше на алкохола. Или на начина, по който жената го гледаше. Но Дан започваше да говори все повече и собствените му асоциации и хрумвания му допадаха.

Преди всичко искаше хората да го видят с нея. Влюби се в нейната изисканост, която не можеше да се опише, нито да бъде сведена до дрехите, бижутата и обувките ѝ. Личеше си също така в дребните ѝ жестове и изрази, във фъфленето ѝ и в непринудения начин, по който разговаряше с бармана и гледаше на света. Той откри достойнство в самото ѝ съществуване. Гледаше бедрата, краката и гърдите ѝ и чувстваше, че иска да я има. Целуна я по средата на едно изречение. Демонстрира повече настойчивост, отколкото би могъл като Дан Броуди. Щом излязоха от бара, притисна тялото си до нейното.

В хотела ѝ – „Адлон Кемпински“ до Бранден​ бургската порта – той я облада бурно и безстрашно. Вече не беше сдържан любовник като преди и щом свършиха, тя каза прекрасни неща за него, а той ѝ отговори със същото. Изпитваше щастие. Вярно, чувстваше се като самозванец, извършил дързък подвиг, но все пак беше щастлив. Може би и влюбен, не само в нея, ами и в новия си аз. Въпреки това обаче не можеше да заспи. Искаше да проучи името, с което тя го наричаше, и да разбере какво става. Но изчака, тъй като искаше да бъде сам, когато го направи. Обмисляше да се изниже на разсъмване, но не можеше да прояви такава безчувственост към нея. Тя бе така сладка, докато спеше. Изглеждаше чиста и невинна, сякаш дори сънищата ѝ бяха по-фини. На рамото ѝ имаше червено петно. Дан харесваше всичко в нея.