Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Даниел Брулин очевидно бе пожелал да стане китарист и емигрирал. Беше изкарал едногодишен курс в музикалния колеж „Бъркли“, за който бе получил стипендия. След това следите му се губеха. Вероятно си беше сменил името. Лео пък беше учил в Търговското училище в Стокхолм. В по-късна бележка пишеше, че той бил „дълбоко огорчен след раздялата с жена с неговото обществено положение. Първа проява на желание за насилие. Опасен? Нови пристъпи на паракузис?“.

После, вероятно неотдавна, се съобщаваше решение, отново подписано от М.С., че РГС официално се закрива. „Проект 9 се прекратява. Притеснителни признаци у Манхеймер.“

Лисбет не знаеше какво означава това и тъй като беше в затвора и не можеше сама да проучи Лео или обкръжението му, бе помолила Микаел да се заеме с това. В последно време той беше безнадежден, правеше се на баща и се тревожеше за нея. Понякога ѝ се искаше просто да разкъса дрехите му и да го събори върху затворническия матрак, за да го накара да млъкне. Но той не беше от хората, които се отказват току-така, и понякога – Лисбет го признаваше, макар и неохотно – забелязваше неща, които самата тя бе пропуснала. Затова съзнателно не му разказа всичко. Смяташе, че Микаел ще има по-ясен поглед, ако се разтърси непредубедено. Скоро щеше да му се обади. Възнамеряваше да разнищи цялата каша.

Седеше на една пейка на Фльойтвеген във Валхолмен, извадила лаптопа си, който бе свързан с мобилния ѝ телефон. Погледна нагоре към сиво-зелените блокове, които променяха цвета си на слънчевата светлина. Беше горещо и задушно, а тя не беше облечена подходящо. Носеше кожено яке и черни дънки. Хората често описваха Валхолмен като гето. Нощем ставаха палежи на коли. Младежки банди обикаляха и обираха минувачите. Изнасилвач вилнееше на свобода, а в пресата често се коментираше, че никой от местната общност не смее да говори с полицията.

Но тъкмо сега Валхолмен беше същинска идилия. На поляната пред блоковете седяха две забулени жени с кошница за пикник. Няколко малки момчета играеха футбол. Двама мъже стояха до входа вляво, пръскаха вода с един маркуч и се смееха като деца. Лисбет избърса капка пот от челото си и продължи да работи с дълбоката невронна мрежа.

Беше точно толкова трудно, колкото беше очаквала. Записът от метростанцията беше твърде кратък и неясен, а голяма част от тялото на заподозрения – млад мъж – беше скрита от други хора, които идваха от перона. Лицето му така и не се виждаше. Мъжът носеше шапка и слънчеви очила и беше навел главата си. Лисбет не можа да измери дори разстоянието между раменете.

В действителност разполагаше само с разперване на пръстите и рязък, некоординиран жест с дясната ръка. Не знаеше колко характерно е това. Може би ставаше дума просто за нервна реакция, за аномалия в иначе нормалните му движения. Но в жеста имаше нещо специално, беше белязан от конвулсивна неравномерност, която възлите в невронната мрежа в момента сравняваха с видеозапис, който Лисбет бе заснела преди четиресет минути. На него се виждаше как млад мъж бяга за здраве по близката пътека.

В моделите на движение имаше съответствия и това ѝ даваше известна надежда. Но не беше достатъчно. Трябваше да го улови в ситуация, която напомня повече на тази от метрото. Ето защо от време на време надигаше глава и поглеждаше в посоката, в която се бе отправил младежът. Асфалтираната пътека все още беше пуста, така че Лисбет отдели време да провери пощата и съобщенията си.

Микаел пишеше, че е открил нещо, и тя отново поиска да му се обади. Но в момента би било пагубно да се разконцентрира. Трябваше да е готова. Продължи да седи с невронната си мрежа, като от време на време поглеждаше към пътеката. След петнайсет минути младежът се зададе в далечината. Беше висок и имаше правилна крачка. Бягаше като професионалист, макар че беше анорексично слаб. Но това не я касаеше. Интересуваше се единствено от дясната му ръка – от разперените пръсти и неравномерното замахване нагоре. Лисбет го засне с мобилния си телефон и веднага получи съобщение от мрежата. Съответствието беше намаляло, може би вследствие на умората след джогинга. А може би информацията просто не беше достатъчна. Лисбет отново се разколеба.

От самото начало нямаше големи изгледи за успех, но предположението беше разумно. Мъжът на записа беше един от малкото пътници, излезли от перона след смъртта на Джамал Чаудъри, които не бяха идентифицирани. Определено той изглеждаше най-съмнително и приликите с момчето на пътеката бяха очевидни. Ако подозренията ѝ бяха верни, това би обяснило и мълчанието на Фария по време на разпитите. Но това не означаваше, че е набелязала правилния човек. Погрешните предположения също могат да изглеждат логични.