Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Вярваше, че не може да говори пред хора и че това е една от причините музикалните компании да не инвестират в него – липсваше му сценично присъствие. Въп​ реки това прие предложението и се подготви страшно добре. Втълпяваше си, че ще се справи, ако просто се придържа към сценария и свири повече, отколкото говори. Но когато в крайна сметка се изправи пред всичките двеста студенти, подготовката се оказа недостатъчна. Коленете му омекнаха. Разтрепери се, без да може да обели и дума. След около половин вечност успя да каже:

– Едно време си мечтаех да бъда готиното хлапе в училище, а ето ме сега, стърча тук като идиот!

Това дори не беше шега, а по-скоро отчайващата истина. Но студентите се засмяха, а той им разказа за Джанго и Стефан Грапели, за Хот квинтета на Клъб дьо Франс, за алкохолизма и липсата на писмени източници. Изсвири Minor Swing и Nuages , а после варианти на някои сола и рифове. Ставаше все по-смел. Хрумваха му както шеги, така и сериозни коментари. Разказа как Джанго го грозяла смърт. Като всички роми по времето на Хитлер, той бил изправен пред заплахата да се озове в концентрационен лагер и да загине, но го спасил не кой да е, а един нацист, офицер от Луфтвафе, който бил любител на музиката му. Джанго преживял войната, но починал през 1953, докато се връщал от гарата в Авон, Франция. „Бил е голям човек, каза Дан. Той промени живота ми.“ Настана тишина и той не знаеше какво да очаква.

Но секунда след това в залата прогърмяха аплодисменти. Студентите даже се изправиха на крака и завикаха, а Дан се прибра щастлив и замаян.

Оттогава носеше този спомен със себе си и понякога, включително през настоящото турне в Германия, вмъкваше една-две реплики между песните или разказваше някой анекдот, с който разсмиваше хората, въп​ реки че не той беше звездата. Често това го радваше повече от солата му може би точно защото беше нещо необичайно.

Но беше разочарован, че от колежа не му се обадиха повече. Представяше си как учителите и професорите говорят за него и казват: „Ето човек, който наистина може да ентусиазира студентите“. Но не дойдоха нови предложения, а Дан беше твърде горд и страхлив, за да се обади и да им каже колко би се радвал да се върне. Дори не проумяваше, че това е един от проблемите му в живота: че му липсва амбиция в страна, където амбицията е самият ключ към успеха, самият двигател на обществото. Мълчанието от страна на колежа го измъчваше. Чувстваше се мрачно, беше се затворил в себе си и свиреше без особено желание.

Сега беше девет и двайсет вечерта, петък, осемнайсети декември, а клубът бе пълен. Публиката беше по-изтънчена от обикновено. Хората бяха по-изтупани и изглеждаха по-снобски, а може би и по-равнодушни и незаинтересовани. Приличаха му на финансисти. Миришеха на пари и Дан се почувства неприятно. През определени периоди се бе случвало да изкарва доста прилични доходи. Никога не бе гладувал, с изключение на първите няколко години, след като избяга от фермата. Но дори когато имаше пари, те просто изтичаха между пръстите му. Не умееше да пести. Опитът му с финансистите не беше много по-добър. Бе попадал на хора от Уолстрийт, които го третираха като слуга. Да вървят по дяволите!

Реши да не обръща внимание на публиката и да се съсредоточи върху музиката, но в началото на концерта караше най-вече по инерция. После обаче дойде време за Stella by Starlight – песен, която бе свирил хиляди пъти и с която смяташе да блесне. Засвири предпоследното соло преди Клаус и затвори очи. Песента беше в си бемол, но вместо да следва прогресията с втора, пета и първа степен, той се заигра почти извън тоналността. Действително солото не беше блестящо, поне по неговите стандарти. От друга страна, не беше и лошо. Чуха се спонтанни аплодисменти още в началото. Дан вдигна глава, за да покаже, че ги оценява, и тогава видя нещо странно.

Млада жена с елегантна червена рокля и блестящо зелено бижу около шията го гледаше съсредоточено. Беше руса, красива, с изящни крайници и остри, лисичи черти на лицето. Изглеждаше богата. Сигурно беше от финансистите. Но в нея нямаше нищо равнодушно или незаинтересовано. Тя беше в екстаз. Дан не си спомняше друг път жена да го е гледала по този начин, не и непозната жена, а още по-малко красавица от висшите кръгове на обществото. И все пак не това бе най-чудноватото в погледа ѝ. В него имаше и някакво усещане за интимност, нещо едновременно фамилиарно и развълнувано. Жената като че ли не се взираше в непознат китарист, а в скъп приятел, когото виждаше да прави нещо, което преди това дори не бе могла да си представи. Изглеждаше разтърсена и омагьосана, а в края на солото му устните ѝ оформиха няколко думи. Тя каза нещо фантастично и прочувствено, сякаш го познаваше. Усмихваше се до ушите и клатеше глава. В очите ѝ имаше сълзи.