Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Микаел разбираше защо вестниците, търсещи сензации, бяха толкова въодушевени от историята. Той самият не ѝ отдаде голямо значение. Знаеше колко лесно е човек да попадне в плен на приликите и съвпаденията. Сензационното и набиващото се на очи винаги се задържа в съзнанието ни за сметка на обикновеното, което може би именно по силата на по-скромното си естество говори много по-точно за реалността.

Въпреки това Микаел разбираше, че всички тези изследвания на близнаци са довели до промяна на парадигмата в епидемиологията. Изследователската общност бе придобила повече вяра в силата на гените и в тяхната заплетена взаимовръзка със социалната среда. По-рано, най-вече през шейсетте и седемдесетте години, бе съществувала по-голяма увереност във влиянието на обкръжението ни. Мнозина учени били повлияни от водещите идеологии по онова време и вярвали, че хората могат да бъдат моделирани в най-различни форми. Разпространени били редица повече или по-малко механични представи за човека. Смятало се, че определени среди на развитие или методи на отглеждане почти неизбежно водят до оформянето на определен вид индивиди. Много изследователи си мечтаели да успеят да потвърдят тази хипотеза научно и може би дори да разберат дали бихме могли да създаваме по-добри и щастливи хора. Това била една от причините тъкмо тогава да бъдат проведени толкова много изследвания на близнаци, включително няколко, които Хилда фон Кантерборг описваше с уклончивата формулировка „преднамерени и радикални“.

Някъде там Микаел се сепна и реши да проучи въп​ роса по-подробно. Нямаше представа дали е на прав път. Но се зарови по-надълбоко в темата. Пробва също така да комбинира именно думите „преднамерени и радикални“ с изследвания на близнаци. Така попадна на името Роджър Стафорд.

Роджър Стафорд беше американски психоаналитик и психиатър и професор в Йейл. Бе имал близки работни взаимоотношения с дъщерята на Фройд, Ана, а хората го описваха като харизматичен и чаровен. Имаше негови снимки с Джейн Фонда, Хенри Кисинджър и Джералд Форд. Беше се движил сред популярните кръгове и самият той приличаше малко на филмова звезда.

Но Стафорд беше най-известен с нещо не толкова ласкаещо. То бе свързано именно с „преднамереното и радикалното“. През септември 1989 от „Уошингтън Поуст“ бяха разкрили, че в края на шейсетте Стафорд е установил връзка с пет жени, директори на осиновителни бюра в Ню Йорк и Бостън. Три от тях имали психологическо образование, а за две се смятало, че са били в любовни отношения с него. Възможно беше Стафорд да ги е използвал с користни цели. От друга страна, това едва ли е било необходимо. По онова време той бил голям авторитет. Няколко от книгите му присъствали в справочните библиотеки на осиновителните бюра. В една от тях, „Егоистичното дете“, той твърдеше, че еднояйчните близнаци се чувстват по-добре и стават по-самостоятелни, ако израснат без своя близнак. Впоследствие се оказало, че това заключение е напълно безпочвено, но по онова време било разпространено сред терапевтите по източното крайбрежие и директорките имали основание да му се доверят.

Стафорд се уговорил с тях да му се обаждат, когато се появяват близнаци за осиновяване. След консултация с него децата били пращани в отделни семейства. Ставало дума за общо четиресет и шест пеленачета, от които двайсет и осем били еднояйчни близнаци, а осем​ найсет двуяйчни. Никое от приемните семейства не знаело, че детето им е близнак и има брат или сестра. В същото време били задължени да разрешават на Стафорд и екипа му ежегодно да преглеждат децата и да им правят редица личностни тестове. Казвали, че било за тяхно добро.

Твърдеше се, че родителите били избирани изключително грижливо. Бяха се изприказвали куп хубави работи. И все пак беше очевидно, че зад цялата работа са стояли други интереси. Една от директорките – жена на име Рита Бърнард – сметнала за странно, че Стафорд настоявал близнаците да бъдат осиновени от родители, които се различават по обществен статус, образование, религиозна принадлежност, темперамент, характер, етнос или възпитателни методи. По думите ѝ Стафорд като че не се интересувал толкова от доброто на децата, колкото искал да проведе изследване върху наследствеността и социалната среда.

Стафорд не криеше, че е извършвал научна дейност и си е водил записки. Считал това за отлична възможност да научи повече за оформянето ни като индивиди. Казваше, в пристъп на гордост и самозащита, че работата му ще се превърне в „безценен научен ресурс“. Но категорично отричаше, че не е поставял бъдещето на децата на първо място. Отказал да публикува материалите си „от съображения за поверителност“ и вместо това ги дарил на Детския изследователски център към Йейл, като поставил изискването до тях да бъде осигурен публичен достъп чак през 2078, когато всички замесени ще бъдат мъртви. Казваше, че не искал да експлоатира съдбите на децата.