Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Джанго, ами „Ибанез“ втора ръка.

Реши да се хване на работа на един кораб до Ню Йорк. Но не беше така лесно, както бе чел и слушал. Нямаше паспорт и виза, а човек вече не можеше просто да се присъедини към екипажа на някой кораб, дори като чистач. Една ранна вечер, след края на работния му ден на пристанището, една жена го чакаше на пристана. Казваше се Ан-Катрине Лидхолм, беше пълна, облечена в розово и имаше дружелюбен поглед. Работеше в социалните служби и каза, че е получила обаждане във връзка с него. Едва тогава Даниел разбра, че е обявен за изчезнал и го издирват. Неохотно последва жената до офиса на социалните на площад „Йернториет“.

Ан-Катрине обясни, че е говорила със Стен по телефона и е останала с добро впечатление, което още повече засили подозренията на Даниел.

– Липсваш му – каза тя.

Той отговори „глупости“ и каза, че не може да се върне. Щяха да го бият. Животът му щеше да се превърне в ад. Ан-Катрине го остави да ѝ разкаже за фермата, след което му предложи няколко варианта. Никой от тях не му се понрави. Ан-Катрине каза, че той е твърде млад и има нужда от подкрепа и напътствия. Тогава Даниел се сети за стокхолмчаните, както ги наричаше тайно. Стокхолмчаните бяха психолози и лекари, които го посещаваха всяка година, докато беше малък. Мереха височината и теглото му, задаваха му въпроси, водеха бележки и му даваха да решава всевъзможни тестове.

Тестовете никога не му бяха харесвали особено и Даниел понякога плачеше след посещенията на стокхолмчаните. Чувстваше се самотен и изложен на показ. В тези мигове мислеше за майка си и за живота заедно с нея, който така и нямаше да изживее. В същото време не ги мразеше. Те му се усмихваха окуражително, хвалеха го и му казваха, че е талантлив и умен. Никой от тях не бе изричал лоша дума. Освен това Даниел не намираше нищо странно в посещенията. Смяташе за естествено, че властите искат да знаят как се справя в приемното си семейство, и нямаше проблем да пишат за него в протоколите и списанията си. По-скоро възприемаше това като знак, че въпреки всичко животът му означава нещо. Понякога, в зависимост от това кой правеше тестовете, посещенията всъщност бяха приятно разсейване от работата във фермата, особено през последните години, когато стокхолмчаните започнаха да проявяват интерес към музиката му и го снимаха как свири на китара. Няколко пъти, когато му се струваха смаяни и ги чуваше да си шепнат, Даниел се размечтаваше как записите се разпространяват и стигат до ръцете на музикални агенти или директори на продуцентски компании.

Психолозите и лекарите – често посетителите бяха различни – винаги казваха само първото си име и той не знаеше нищо за тях. Освен за една жена, която, вероятно погрешка, един ден му стисна ръката и се представи с цялото си име. Но той не си я спомняше само заради това. Беше очарован не само заради формите ѝ, дългата червеникаворуса коса и високите токчета, които бяха толкова неподходящи за меките алеи пред къщата. Жената му се усмихна така, сякаш наистина го харесваше. Казваше се Хилда фон Кантерборг, носеше изрязани блузи и рокли, имаше големи очи и плътни, червени устни, които Даниел си мечтаеше да целуне.

Именно за нея се сети в офиса на социалните служби в Гьотеборг, когато каза, че иска да позвъни по телефона. Взе един указател на стокхолмския регион и го запрелиства нервно. В продължение на минута бе убеден, че името е било просто прикритие, което беше и първият път, когато му хрумваше мисълта, че стокхолмчаните не са били обикновени служители от шведската бюрократична система. Но накрая откри името и каталога и набра номера. Не получи отговор, но остави съобщение.

Когато се върна на следващия ден, след като нощува в „Стокхолмс Стадсмишун“ [55] Организация с идеална цел, която помага на деца и младежи, възрастни, бездомни и зависими. – Б. пр. , Даниел научи, че Хилда е върнала обаждането му и е оставила друг номер. Този път вдигна и като че ли се зарадва да чуе името му. Той веднага разбра, че тя знае за бягството му от фермата. Каза, че „много съжалява“, и го нарече „изключително талантлив“. Даниел изпита непоносима самота и потис​ на импулса да заплаче.

– Тогава ми помогни – каза той.

Тя отвърна:

– Мили Даниел, бих направила всичко. Но работата ни е да изучаваме, без да се намесваме.

През годините Даниел щеше многократно да си припомня тази реплика. Тя щеше да допринесе за това да си създаде нова самоличност, която да защитава с всички сили. Но в онзи момент го обзе крайно неприятно усещане и той възкликна: „А? Какво имаш предвид?“. Хилда очевидно се притесни. Заговори за други неща – как той трябвало да завърши гимназия и да не взима прибързани решения. Даниел каза, че просто иска да свири на китара. Хилда фон Кантерборг отвърна, че можел да учи музика. Той каза, че искал да отплава с кораб за Ню Йорк и да свири в джаз клубовете там. Тя настоятелно се опита да го разубеди. Каза: „Не на твоите години и с твоите предпоставки“.