Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Замисли се за приятелите си от Републиката на хакерите и дълбоката невронна мрежа, ДНМ, над която Чумата и Тринити работеха от толкова дълго време. Дали не можеше да се пригоди за нуждите на Лисбет? Не звучеше неправдоподобно. Вярно, трябваше да намери по-голям регистър с движения, които ДНМ да изучи. Но това би трябвало да е възможно.

Захвана се за работа във влака и накрая ѝ хрумна налудничава идея. Това не би се понравило на Службата за лишаване от свобода, особено още на първия ден от освобождаването ѝ. Но това нямаше нищо общо. Лисбет слезе на централната гара в Стокхолм, взе си такси до Фискаргатан и продължи да работи.

Дан Броуди остави китарата – чисто нова „Рамирез“ – на масата, отиде в кухнята и си направи двойно еспресо, което изпи толкова бързо, че си изгори езика. Беше десет и десет. Времето летеше. Беше зациклил на „Спомен от Алхамбра“ и сега закъсняваше за работа. Не че на някого му пукаше толкова, но не искаше да бъде неб​ режен. Ето защо излезе от кухнята и отвори гардероба в спалнята. Избра бяла риза, тъмен костюм и черни обувки „Чърч“. После се забърза надолу по стълбите и откри, че навън вече бе ужасно горещо. Лятото беше дошло с пълна сила, което не го радваше особено.

Костюмът не подхождаше на сезона. Под ярката слънчева светлина дрехите му се сториха твърде строги. Само след няколко метра гърбът и мишниците му вече се бяха изпотили. Това засили усещането му за отчуждение. Загледа се към работниците в Хумлегорден. Звукът от косачките го измъчваше и Даниел продължи с бързо темпо надолу към площад „Стюреплан“. Все още се чувстваше неспокоен, но забеляза с известно задоволство, че по улиците има и други мъже с костюми и потни чела, които също изглеждаха измъчени. Жегата бе дошла внезапно след дълъг дъждовен период. Малко по-нататък по Бириер Ярлсгатан [51] Една от най-дългите улици в центъра на Стокхолм. На нея се намират и най-скъпите бутици в града. – Б. пр. видя линейка и се замисли за майка си.

Тя бе починала при раждането му. Дан се беше появил на този свят с името Даниел Брулин. Баща му беше пътуващ музикант, който никога не се бе интересувал от него и почина рано от цироза на черния дроб след продължително пиянство. Даниел израсна в детски дом в Гевле, а по-късно, от шестгодишен, заживя като едно от четирите приемни деца в селска ферма северно от Хюдиксвал. Трудеше се здраво още от малък, помагаше с животните, прибирането на жътвата, почистването на обора и клането и разфасоването на прасетата. Приемният му баща Стен, стопанинът, не криеше, че е взел приемните деца – все момчета – за работна ръка. По времето, когато получи попечителството над децата, Стен беше женен за червенокоса, ниска жена на име Кристина. Тя обаче рано-рано се махна оттам и повече не се обади. Казваха, че се е преместила в Норвегия. Никой, който познаваше Стен, не се учудваше, че се е уморила от него. Той не беше отблъскващ. Напротив, беше висок и внушителен и имаше добре поддържана брада, която рано посивя. Но в устните и челото му имаше нещо мрачно, което плашеше хората. Рядко се усмихваше, не обичаше да общува или да приказва излишно и мразеше всичко претенциозно и засукано.

Все повтаряше: „Не се правете на важни. Не си мис​лете, че сте нещо“. [52] Препратка към т.нар. „Закон на Янте“, създаден от датско-норвежкия писател Аксел Сандемусе, който умерено негативно описва снизходителното и критично отношение, което скандинавците често имат към хората, които изпъкват с успехите или индивидуалността си. Първото правило от „Закона на Янте“ гласи именно „Не си мисли, че си нещо“. – Б. пр. Когато в пристъп на веселие изтърсеха, че като пораснат, искат да станат футболисти или адвокати, или милионери, Стен винаги изръмжаваше: „Човек трябва да си знае мястото!“. Беше стиснат на хвалби, поощрения и пари. Вареше си домашен алкохол, ядеше месо от животни, които сам е застрелял или заколил, и беше почти независим от околния свят. Не купуваше нищо, което не е на промоция, част от разпродажба или с изтекъл срок на годност. Мебелите взимаше от битпазара или от съседи и роднини. Къщата беше боядисана в крещящо жълто. Никой не проумяваше защо, докато не стана ясно, че Стен е получил боята без пари, понеже била в излишък.

Стен нямаше вкус към литературата. Никога не четеше книги или дори вестници. Но това не пречеше на Даниел. Имаха си библиотека в училище. По-голям проблем беше непоносимостта на Стен към всякаква музика, която не е шведска и жизнерадостна. От биологичния си баща Даниел бе наследил единствено фамилията си и една китара „Левин“ [53] Шведска компания за струнни инструменти, съществувала от 1900 до 1978 година. – Б. пр. с найлонови струни, която дълго време стоя захвърлена на тавана. Когато стана на единайсет обаче, Даниел я свали в стаята си и не след дълго я обикна. Не само защото инструментът сякаш през цялото това време бе чакал именно него. Даниел почувства, че е роден да свири.