Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Лота – каза тя, щом вдигна.

– Казвам се Микаел Блумквист и съм журналист във вестник „Милениум“ – каза той и веднага забеляза, че жената се притесни.

Вярно, това не беше необичайно. Микаел често изразяваше съжаление, че има такъв ефект върху околните, и се шегуваше, че трябва да почне да пише по-позитивни статии, така че хората да не ги е страх, когато им се обади. Но този път усети, че има и още нещо.

– Съжалявам, че те безпокоя. Трябва да се свържа с Хилда фон Кантерборг – каза той.

– Какво ѝ се е случило?

Не попита: „Случило ли ѝ се нещо?“. Попита: „Какво...“

– Кога сте се чували за последно?

– Само преди час.

– Къде се намираше тя по това време?

– Мога ли да попитам защо се обаждаш? Имам предвид...

Тя се поколеба.

– Какво?

– В днешно време не се случва всеки ден да я търсят журналисти.

Шарлота дишаше тежко.

– Не исках да те тревожа – каза той.

– Хилда звучеше изплашено, все едно някой я прес​ ледва. Какво става всъщност?

– Честно казано, не знам – отговори Микаел. – Но един добър стар човек на име Холгер Палмгрен беше убит. Бях там, когато се бореше за живота си, и пос​ ледните му думи бяха, че трябва да говоря с Хилда. Мисля, че тя разполага с важна информация.

– Информация за какво?

– Това се опитвам да разбера. Искам да ѝ помогна. Да си помогнем взаимно.

– Сигурен ли си?

Микаел отговори учудващо откровено.

– В моята професия не е толкова лесно да обещаеш нещо. Истината – ако успя да се добера до нея – може да навреди и на тези, на които искам да помогна. Но повечето хора се чувстват по-добре, когато споделят това, което ги мъчи.

– Хилда се чувства ужасно – каза Лота.

– Разбирам.

– Чувства се ужасно от двайсет години. Но сега ми звучеше по-зле от всякога.

– Защо според теб?

– Аз... нямам представа.

Микаел чу колебанието в гласа ѝ и захапа като кобра.

– Мога ли да мина за малко? Виждам, че живееш наблизо.

Лота фон Кантерборг като че ли се притесни още повече. И все пак Микаел беше сигурен, че тя ще поддаде и ще го покани. Ето защо се изненада, когато Лота остро и непоклатимо отвърна: „Не!“.

– Не искам да се замесвам – добави тя.

– Да се замесваш в какво?

– Ами...

Тя замълча. Микаел чу тежкото ѝ дишане в слушалката и разбра, че моментът е решителен. Като журналист многократно бе попадал в ситуации, когато хората вземат решение дали да пропеят, или не. В такива мигове обикновено потъват в размисъл и се опитват да претеглят последствията. Микаел знаеше, че накрая често проговарят. Самото колебание ги предразполагаше и отключваше подсъзнателни пориви. Но нямаше гаранции и той се постара да не звучи твърде настойчиво.

– Искаш ли да ми кажеш нещо?

– Хилда понякога пише под псевдонима Леонард Барк – каза Лота фон Кантерборг.

– Какво, това е тя?

– Чел си нейни статии?

– Може да съм стар драскач, но следя и културните страници. Харесва ми как пише той – тоест тя. Но защо ми го казваш?

– Леонард Барк написа статия за „Свенска Дагбладет“ със заглавие „Родени заедно, отгледани отделно“. Мисля, че това беше преди три години.

– Окей.

– В статията ставаше дума за научно изследване, проведено от университета на Минесота. В материала няма нищо забележително. Но темата е важна за нея, личеше си по начина, по който говореше за статията.

– Окей – повтори Микаел. – Какво искаш да кажеш с това?

– Нищо, всъщност. Просто забелязах, че нещо в цялата история я мъчи.

– Можеш ли да си малко по-конкретна?

– Не знам нищо повече. Така и не успях да изровя нещо, а Хилда не каза и дума, колкото и да я притисках. Но предполагам, че ако прочетеш статията, ще си извадиш същите заключения като мен.

– Благодаря много. Ще проверя.

– Обещай да не пишеш нищо твърде лошо за нея.

– Мисля, че в тази история има доста по-големи злодеи от нея – отвърна той.

Сбогуваха се, Микаел плати бирите си и излезе от Кларион Хотел. Пресече кръстовището към Йотгатан и продължи към площад „Медборярплатсен“ и Санкт Паулсгатан. Само махваше с ръка, когато познати и непознати опитваха да го заговорят. Не беше в нас​ троение за общуване. Искаше единствено да прочете статията. Изчака обаче да се прибере и едва тогава я отвори в компютъра си.

Прегледа я три пъти, след което изчете редица есета на същата тема и проведе няколко разговора. Приключи чак в дванайсет и половина през нощта. Тогава изпи чаша бароло и си помисли, че може би все пак започва да разбира донякъде какво се е случило, макар все още да не проумяваше каква е ролята на Лисбет.