Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Хилда фон Кантерборг си наля чаша бяло вино. Пиеше бавно. Нямаше съмнение, че е алкохоличка. Въп​ реки това обаче не злоупотребяваше толкова, колкото си мислеха хората. Преувеличаваше консумацията си на алкохол точно както преувеличаваше и другите си недостатъци. Хилда фон Кантерборг не беше пропаднала благородничка, за каквато я смятаха мнозина. Нито пък беше жена, която не прави нищо друго, освен да се напива. Продължаваше да публикува статии по психология под псевдонима Леонард Барк.

Баща ѝ се казваше Вилмер Карлсон и беше предприемач и блъфьор, преди областният съд в Сундсвал да го осъди за груба измама. Впоследствие някак си попадна на историята на лейтенант от кралските драгуни на име Юхан Фредрик Кантерберг, загинал в дуел през 1787 г., което сложило край на рода му. След редица преговори и маневри, Вилмер Карлсон успя, въпреки строгите правила на Камарата на благородниците, да смени името си – не на Кантерберг, ами на Кантерборг, и на своя глава добави едно „фон“, което постепенно се намърда в официалните регистри.

Хилда намираше името за тромаво и неестествено, особено откакто баща им ги напусна и те се преместиха в занемарен двустаен апартамент в центъра на Тимро [46] Град в източната част на централна Швеция, с население от около 10 500 жители. – Б. пр. . В тази обстановка името фон Кантерборг звучеше също толкова не на място, колкото би се чувствала Хилда в Камарата на благородниците. Може би част от личността ѝ се оформи като контрапункт на фамилното име. Като тийнейджърка тя пробваше наркотици и се мотаеше с рокерите в града.

Въпреки това не беше просто някаква безделница. Справяше се добре в училище, а след гимназията записа психология в Стокхолмския университет. Макар първоначално да се отдаваше повече на купоните, учителите я забелязаха. Беше хубава и интелигентна и имаше новаторско мислене. Но също така беше морална, само че не по начина, по който се очакваше от момичетата по онова време. Не спазваше добро поведение, нито беше сдържана и миличка. Но мразеше несправедливостите и никога не предаваше доверието на хората.

Веднага след дисертацията си попадна случайно на професор Мартин Стейнберг в един малък ресторант на Рьорстрандсгатан във Васастан. Като всички докторанти Хилда познаваше Мартин. Той беше висок и красив, с добре поддържани мустаци и напомняше малко на Дейвид Нивън. Въпреки това беше женен за една трътлеста жена на име Гертруд, която хората понякога взимаха за майка му. Беше четиринайсет години по-голяма от него и доста невзрачна, особено като се има предвид притегателното излъчване на Мартин.

Понякога се твърдеше, че професор Стейнберг излиза с други жени. Говореше се, че е важна клечка с повече власт, отколкото разкрива автобиографията му, макар че и нея си я биваше. Бе заемал длъжността ректор в Колежа по социология и беше ръководил държавни разследвания. Хилда още тогава го считаше за твърде догматичен и смотан, но все пак беше очарована от него. Не само заради външния му вид и аурата му, а защото в него виждаше загадка, която следваше да бъде решена.

Ето защо се сепна, когато го видя в ресторанта с една жена със съвсем различно телосложение от това на съпругата му. Жената имаше къса, пепеляворуса коса и красиви очи, които гледаха решително. Фигурата ѝ беше стройна, излъчването царствено, а ръцете дълги и фини, с лакирани в червено нокти. Хилда не беше сигурна дали това е любовна среща, но Мартин Стейнберг очевидно се смути, когато я забеляза. В сцената всъщност нямаше нищо специално. И все пак Хилда остана с усещането, че е надникнала в тайния живот, който винаги си бе представяла, че Стейнберг води, така че бързо се изниза навън.

През последвалите дни и седмици Мартин Стейнберг я гледаше с известно любопитство и една вечер я помоли да се разходи с него по горската пътека до сградата на института. Небето беше мрачно. Мартин дълго мълча, сякаш се подготвяше да каже нещо важно и тайнствено. Но в действителност наруши мълчанието с въпрос, който смая Хилда с баналността си.

– Хилда, някога чудила ли си се защо си точно такава, каквото си?

Тя отвърна учтиво:

– Да, Мартин, чудила съм се.

– Това е един от големите въпроси, от значение не само за миналото, ами и за бъдещето ни – каза той.

Така се започна. Хилда стана част от Проект 9 и дълго време всичко ѝ се струваше безобидно. Известен брой деца, които живееха в приемни семейства и произлизаха от различни социални прослойки, още от малки участваха в тестове и биваха оценявани. В проекта нямаше нищо странно. Някои деца бяха много надарени. Други не. Но резултатите им не бяха публично оповестявани и първоначално Хилда не виждаше приз​ наци, че се отнасят с децата цинично и се възползват от тях. Напротив, държаха се с тях грижовно и с внимание, а в редица области прокарваха нови, макар и не революционни изследователски методи.