Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Трябваше да говори с нея – независимо какво смятаха от управата на затвора.

Минорният акорд с добавена секста се състои от първа, трета, пета и шеста степен на мелодичния минор.

В американската джаз и поп музика обаче най-често срещан е минорният акорд с добавена септима. Смята се за елегантен и красив.

Минорен акорд с добавена секста се използва рядко.

Звученето му се счита за грубо и злокобно.

Лисбет Саландер бе напуснала отделението с повишено ниво на сигурност за последен път. Сега се намираше в караулното помещение, където я обискираше момче на нейните години, с къса коса, зачервена кожа и малки, арогантни очи.

– Микаел Блумквист звъня и питаше за теб – каза момчето.

Лисбет дори не вдигна поглед, игнорирайки информацията. Беше осем и половина сутринта и тя просто искаше да се махне оттук. Подразни я бумащината, която трябваше да се отметне. Надраска няколко нечетливи реда в бланките, които ѝ подадоха, взе лаптопа и мобилния си телефон и най-накрая я пуснаха.

Мина през портата в желязната ограда, прекоси железопътните релси и седна на олющената червена пейка до шосето, където зачака автобус 113 към Йоребру. Сутринта беше гореща, ясна и безветрена. Около Лисбет кръжаха две мухи. Тя вдигна лице към слънцето, наслаждавайки се на времето, но въпреки това не изпита особено силно щастие от свободата.

Но се радваше, че отново разполага с лаптопа. Както си седеше на пейката, облечена с черни дънки, които лепнеха по краката ѝ, Лисбет сложи компютъра в скута си и се логна. Провери дали Аника Джанини ѝ е изпратила полицейското разследване на смъртта на Джамал Чаудъри, както беше обещала. Материалът беше в пощенската ѝ кутия, което беше добре. Лисбет смяташе да го изчете по пътя към Стокхолм.

Аника Джанини имаше теория. Подозрение, което се основаваше на любопитния факт, че Фария Кази бе мълчала по време на всички разпити, както и на кратък видеозапис от метростанция „Хорнстул“, който Аника бе обсъдила с имам от Бутшюрка на име Хасан Фердуси. Имамът смяташе, че Аника може да е на прав път. Идеята беше Лисбет, със своите компютърни познания, също да провери теорията. Ето защо отвори видеозаписа, прикачен към разследването. Но преди да го пусне, се загледа към пътя и пожълтелите полета и се замисли за Холгер Палмгрен. Бе мислила за него, кажи-речи, цяла нощ. „Говори с Хилда фон...“

Единствената „Хилда фон“, за която Лисбет се сещаше, беше Хилда фон Кантерборг, старата Хилда с характерните енергични жестове, която вечно седеше в кухнята у дома на Лундагатан и която беше една от малкото приятелки на майка ѝ по времето, когато целият ѝ живот се разпадаше. Хилда просто ги подкрепяше, не криеше някакви тайни, или поне Лисбет така си мис​ леше. Това беше и причината да я потърси един път преди десетина година. Двете цяла вечер разговаряха и пиха евтино розе, защото Лисбет искаше да научи повече за майка си. Хилда ѝ разказа доста, а Лисбет от своя страна сподели с нея това-онова за себе си; довери ѝ неща, които не бе казвала даже на Холгер. Вечерта беше дълга. Вдигнаха чаши в чест на Агнета и всички жени, чийто живот беше разрушен от задници и гадняри.

Но Хилда с нищо не бе показала, че знае за Регистъра. Да не би да бе премълчала най-важното? Първоначално Лисбет отказа да го повярва. Обикновено усещаше, когато има нещо заровено под повърхността. Но, разбира се, сломената фасада на Хилда можеше да я е подвела. Спомни си файловете, които свали от компютъра на Алвар. В документите имаше инициали. Х.К. Възможно ли бе това да е съкращение от Хилда фон Кантерборг? Лисбет написа името в няколко търсачки и разбра, че Хилда е била по-влиятелен психолог, отколкото си бе мислила. Това я жегна, но реши да изчака с присъдата си.

Автобус 113 към Йоребру се зададе по пътя, вдигайки облак прах и чакъл след себе си. Лисбет плати на шофьора и седна най-отзад. Изгледа записа от метростанцията, заснет точно след полунощ на десети октомври преди близо две години. Постепенно един дребен детайл я заинтригува. Имаше нещо специфично в ръката на заподозрения мъж. Дали това означаваше нещо? Не беше сигурна.

Знаеше, че разпознаването на движенията е млада наука. Не се съмняваше, че жестовете на всеки човек имат свое математическо съответствие. Но засега това беше трудно за измерване. Всяко леко движение съдържа огромно количество информация и не е строго детерминирано. Всеки път се почесваме по темето по различен начин. Жестовете ни винаги са сродни, но никога напълно идентични. Нужни са сензори, сигнални процесори, жироскопи, акселерометри, проследяващи алгоритми, хармонични анализи, измервания на честота и разстояние, за да могат движенията да се опишат и сравнят с точност. Вярно, в нета имаше доста програми, които можеше да свали. Но не, не вярваше, че има смисъл. Щеше да отнеме твърде много време. Вместо това ѝ хрумна нещо друго.