Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Хилда фон Кантерборг пишеше, под псевдонима Леонард Барк, това, което Микаел вече знаеше твърде добре – че въпросът отдавна е политизиран. Лявото, разбира се, предпочита да смята, че преди всичко социалните фактори осигуряват житейските предпоставки на хората, докато дясното се застъпва за силата на гените.

Хилда фон Кантерборг считаше политизирането за злощастно обстоятелство и отбелязваше, че науката винаги тръгва в грешна посока, когато се ръководи от идеологически подбуди. Във въведението се усещаше известна напрегнатост, сякаш авторката се канеше да каже нещо шокиращо. Но като цяло, статията беше балансирана, макар че полемизираше със старото поколение марксисти и психоаналитици и показваше, че наследствените фактори оформят личността повече, отколкото изследователите и обществеността през шейсетте и седемдесетте години са си представяли.

В есето обаче нямаше нищо детерминистично. Не се казваше, че гените предопределят съдбата ни. Споменаваше се само, че някои качества като интелигентността и когнитивните ни способности имат силно наследствен компонент, особено в зряла възраст. Но като цяло, се твърдеше, че генетиката и средата ни се отразяват в еднаква степен. Микаел горе-долу това и очакваше да прочете.

И все пак едно нещо го изненада. Социалните фактори, за които се твърдеше, че ни оформят най-много, не бяха тези, които си беше представял: характерът на родителите ни, отношенията ни с тях и начинът, по който ни отглеждат. Хилда фон Кантерборг пишеше, че майките и бащите често са убедени, че са имали решаваща роля за развитието на децата си. „Но се самоласкаят.“

Това, което очертава съдбата ни, според фон Кантерборг, е по-скоро така наречената от нея уникална среда – тази, която не делим с никого, дори с братята и сестрите си. Това е средата, която сами търсим и създаваме, например когато открием нещо, което ни забав​ лява и впечатлява и то ни тласне в определена посока. Донякъде като онзи път, когато Микаел гледа филма „Цялото президентско войнство“ като момче и бе споходен от силно желание да стане журналист.

Наследството и средата винаги работят заедно, пишеше фон Кантерборг. Търсим събития и дейности, които стимулират гените ни и им помагат да разцъфтят, а в същото време бягаме от нещата, които ни плашат или ни карат да се чувстваме неудобно. Именно това, а не по-общите взаимовръзки, оформят характера ни в най-голяма степен, пишеше тя. Културните и финансовите предпоставки, разбира се, ни дават различни възможности да развиваме талантите си, а и със сигурност прихващаме оценките и начина на мислене на обкръжението си. Но най-много ни оформят преживелиците, които не делим с никого. На пръв поглед те може да са незабележими, но в дългосрочен план са от голямо значение и малко по малко ни бутат напред в живота.

За основа на заключенията си фон Кантерборг бе използвала редица научни трудове, измежду които MISTRA, Minnesota Study of Twins Reared Apart [56] Изследване на близнаци, отгледани отделно, проведено от университета на Минесота. – Б. пр. , както и изследвания на Шведския регистър на близнаците към Каролинския институт. Еднояйчните, или така наречените монозиготни близнаци, имат на практика идентичен набор от гени. Ето защо са идеален обект за изследване, ако искаме да разберем значението на наследствеността и обкръжението.

По света има хиляди еднояйчни близнаци, които са израснали отделно едни от други или защото един от тях е бил осиновен, или защото в някои злощастни случаи са били разменени в родилните отделения. Често ставаше дума за сърцераздирателни човешки истории, но те бяха дали на учените уникална възможност да изследват факторите, влияещи на развитието ни.

Групите от еднояйчни близнаци, разделени при раждането, са били сравнени с близнаци, израснали заедно, както и с двуяйчни близнаци, които споделят само половината си ДНК и които също са били разделени като малки или пък отгледани в едно семейство. Всички научни трудове стигаха горе-долу до едно и също заключение: личността ни се оформя на първо място от наследствените фактори в комбинация с уникалната ни среда.

Микаел с лекота можеше да отправи критични контрахипотези, а освен това виждаше някои проблеми при тълкуването на събраните резултати. Въпреки това обаче намираше статията за интересна в най-общ смисъл. Покрай нея прочете и няколко малко или много фантастични истории за еднояйчни близнаци, които израсли в различни семейства, но се срещнали като възрастни и били поразени от това колко си приличат не само на външен вид, ами и като поведение. Попадна и на историята за така наречените близнаци Джим от Охайо, САЩ, които независимо един от друг пушели цигари „Сейлъм“, гризели си ноктите, страдали от мигрена, имали дърводелски работилници в гаража, кръстили кучетата си Той, оженили се на два пъти, като и в двата случая съпругите им имали еднакви имена, кръстили синовете си Джеймс Алън и какво ли още не.