Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Щом се озова на перона, извади бележките си от снощи и отново се зачете в тях. Стигна до въпросителните и спекулациите и се зачуди да не би да е откачил. После погледна електронната табела над главата си и видя, че влакът пристига. Точно тогава телефонът му звънна. Обаждаше се Лота фон Кантерборг. Дишаше тежко.

– Говорих с нея – каза тя.

– С Хилда?

– Каза, че онова за Лео Манхеймер не може да е вярно.

– Разбирам.

– Но иска да се срещне с теб – продължи тя. – Иска да ти каже какво знае. Вярвам ѝ. В момента тя се намира... Може би не бива да го казвам по телефона.

– Звучи разумно.

Микаел предложи да се срещнат в „Кафебар“ на Санкт Паулсгатан още сега, след което се забърза нагоре по стълбите.

Ян Бублански се намираше в старомодно мебелиран апартамент в Аспуден и разговаряше с Май-Брит Турел – жената, която според Лисбет Саландер бе посетила Холгер Палмгрен преди две седмици. На Бублански му се струваше, че Май-Брит е добронамерена възрастна дама. Но в нея имаше нещо чудновато. В ръцете си въртеше парче от сервирания сладкиш и изглеждаше странно разсеяна и разхвърляна, най-вече като се имат предвид дългите години, през които бе работила като секретарка на лекар.

– Не знам какво точно му дадох – каза тя. – Просто слушах много за момичето и реших, че е време той да разбере всичко – колко ужасно са се отнасяли с нея.

– Значи, си дала на Палмгрен оригиналните документи?

– Общо взето. Отделението е затворено отдавна и нямам представа какво се е случило с всички журнали. Но у мен имаше някои документи, които професор Калдин ми е давал така, между нас си.

– Тоест тайно?

– Може и така да се каже.

– Важни документи, предполагам?

– Вероятно.

– В такъв случай не е ли редно да имаш копия, или да си ги сканирала на компютър?

– Може би, но аз...

Бублански замълча. Сметна, че моментът е подходящ да я остави да говори. Но единственият резултат бе, че Май-Брит се захвана да чопли сладкиша още по-нервно и така и не довърши изречението си.

– Не е ли вярно... – каза Бублански.

– Кое?

– Че някой те е посетил или ти се е обадил във връзка с тези документи и в момента това те притеснява малко?

– Нищо подобно – отвърна Май-Брит твърде припряно и тревожно.

Бублански се изправи. Реши, че е крайно време. Погледна я с най-меланхоличната си усмивка, с която можеше да направи силно впечатление на хора, които се борят със съвестта си.

– Тогава ще те оставя на спокойствие – каза той.

– Аха, добре.

– За всеки случай ще ти извикам такси, за да седнеш в някое приятно кафене в града. Въпросът е сериозен и мисля, че ти трябва малко време да помислиш, не е ли така, фрю Турел?

След това ѝ подаде визитната си картичка и тръгна към колата си.

Този ден Дан Броуди – или Даниел Брулин, както се казваше преди да емигрира – свиреше в джаз клуб „Ей-Трейн“ в Берлин с квинтета на Клаус Ганц. Годините минаваха. Беше на трийсет и пет, беше отрязал дългата си коса, беше свалил обецата от ухото си и вече се обличаше със сиви костюми. Изглеждаше като чиновник и това му харесваше. Струваше му се, че изживява някаква житейска криза.

Турнетата и пътуванията му бяха омръзнали. Но не виждаше друг изход. Нямаше спестявания. Не притежаваше нищо ценно, нямаше апартамент, кола, нищичко, а шансът да пробие и да стане богат и известен като че ли отдавна се бе изпарил. Изглежда, беше обречен да стои на заден план, макар че често беше най-талантливият музикант на сцената и винаги имаше кой да го наеме, пък било то и срещу все по-малки хонорари. Времената бяха такива. Ставаше трудно да преживяваш като джаз музикант, а и самият той може би вече не свиреше с такъв плам.

Дори не репетираше кой знае колко, но въпреки това се справяше. Често не се чувстваше достатъчно стимулиран, особено по време на пътуванията. Вместо да се упражнява непрестанно като едно време, той четеше. Потъваше в книгите и се отдръпваше от хората. Не понасяше празните приказки, а още по-малко крясъците и шума в баровете. Определено се чувстваше по-добре, когато не пие, а работи над себе си. Чисто и просто беше станал порядъчен човек и все повече му липсваше обикновеният живот – жена и дом, нормална работа, чувство за сигурност.

През годините беше пробвал всички възможни наркотици и бе имал предостатъчно любовни връзки и краткотрайни обвързвания. Но винаги имаше чувството, че нещо липсва, така че търсеше убежище в самотата и в музиката си. Музиката беше неговата утеха. Но вече дори тя не му помагаше и той започваше да се чуди дали не е избрал грешен път в живота. Може би трябваше да стане учител. Веднъж преживя нещо разтърсващо в старото си училище, музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън. Предложиха му да води уъркшоп за Джанго Райнхарт и той се изплаши.