Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Малко преди шест часа той отново обви ръце около нея и прошепна „благодаря“, но след това каза, че трябва да тръгва. Обясни, че имал среща. Тя каза, че разбирала, и му даде визитната си картичка. Казваше се Юлия Дамберг. Дан обеща да ѝ се обади „скоро, скоро“. Облече се, излезе навън и взе такси.

Още по време на пътуването потърси информация за инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“. Изпълнителен директор на фирмата беше именно Ивар Йогрен. Изглеждаше като първокласен задник. Едър, с двойна брадичка и малки, воднисти очи. Но това не беше важно. Отдолу имаше снимка на главния аналитик и съдружник Лео Манхеймер и... изображението го нокаутира.

Дълго време отказваше да го повярва. Беше пълна лудост. Но това бе той . Или, естествено, не беше той . Но човекът на снимката толкова приличаше на него, че му се зави свят. Свали колана си и се наведе напред, за да види отражението си в огледалото за обратно виждане.

Това само влоши положението. Усмивката му беше досущ като тази на аналитика. Разпозна гънките около устните, бръчките по челото, както и погледа, носа, къдриците, всичко, всичко, дори стойката, макар че човекът от снимката беше по-поддържан. И костюмът му определено беше по-скъп.

Щом се прибра в хотелската си стая, Дан продължи да търси. Забрави за всичко останало. Не беше на себе си, просто ругаеше и клатеше глава. Приликата беше съкрушителна. Само контекстът беше различен. Лео Манхеймер принадлежеше на друг свят, друга класа. Беше на светлинни години от Дан и в същото време беше като него. Не можеше да го проумее. Най-разтърсващото бе музиката. Дан намери стар запис от Консертхюсет [58] Основната зала за оркестрална музика в Стокхолм. – Б. пр. в Стокхолм. Лео беше на двайсет или двайсет и една, а изражението му беше напрегнато и тържествено. Залата беше пълна с хора. Събитието беше полуофициално, а Лео присъстваше като гост-музикант.

По онова време, вярно, никой не би могъл да ги обърка като вчера. Тогава Дан беше дългокос бохем, който носеше обикновени дънки и блузи, докато Лео беше същият поддържан мъж като на снимката в сайта на „Алфред Йогрен“, със същата прическа и подобен шит по поръчка костюм, просто беше малко по-млад и без вратовръзка. Но нищо от това нямаше значение.

Щом Дан пусна видеото, от очите му бликнаха сълзи. Плачеше не само заради прозрението, че има еднояйчен близнак, ами и заради собствения си живот – детството във фермата, ударите и изискванията на Стен, работата на полето, счупената китара, бягството и пътуването до Бостън, както и месеците след това, прекарани в мизерия. Плачеше заради това, което не бе знаел и заради липсата, която бе чувствал. Но най-вече плачеше заради това, което чуваше. Накрая взе китарата си и засвири с Лео – петнайсет години по-късно.

Не го разчувства само меланхоличната песен, която очевидно беше авторска композиция. Ставаше дума и за звученето и хармониите. Лео Манхеймер свиреше със същите арпеджио тризвучия като Дан по онова време, с половин тон нагоре от тониката, когато завършваше своите прогресии с втора, пета и първа степен. Използваше, също като Дан, старите умалени акорди, вместо минорна септима с понижена пета или девета степен като повечето музиканти, и често завършваше музикалните фрази с шестия тон от дорийския лад.

Дан си мислеше, че е уникален, когато попадна на Джанго и оформи собствения си стил. Беше се отдалечил толкова много от собственото си поколение, което се интересуваше само от своя рок и поп и хип-хоп. Но ето че в Стокхолм имаше мъж, който изглеждаше като него и беше открил същите хармонии и гами, въпреки че живееше в съвсем различен свят. Беше просто непонятно. Толкова много чувства изплуваха на повърхността – копнеж и надежда, може би и любов, но преди всичко недоумение. Имаше брат.

Имаше брат, който бе попаднал в заможно семейст​ во от Стокхолм. В този факт имаше нещо не просто смайващо, ами и дълбоко несправедливо. Впоследствие си спомняше, че гневът и яростта се пробудиха още тогава, пулсирайки бясно във вените му наред с всички останали чувства. Разбира се, Дан още не схващаше какво се е случило, но все пак имаше подозрения. Замисли се за хората от Стокхолм и техните тестове, въпроси и филми. Дали те знаеха?

Естествено, че са знаели. Той събра две и две и строши една чаша в стената. После намери номера на Хилда фон Кантерборг и ѝ се обади. Часовете бяха отлетели незабелязано, но все пак още беше рано. Въпреки това фон Кантерборг не звучеше трезва. Още нямаше обед, а тя изглежда беше пияна, което го подразни.