Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Но тогава и Фария трябва да умре, нали? – заек​ на тя.

– Като плъх, като малка свиня. Няма да се откажем, преди да изгори в ада.

– Хубаво – каза Лисбет. – Започва да ми се изяснява. Сега искаш ли да изгледаш видеозаписа ми?

– И защо, по дяволите, бих искал нещо такова?

– Защото в противен случай Бенито ще се разочарова, а това не е добре. Вече би трябвало да си го схванал.

Башир се поколеба, виждаше се в очите и в разтрепераната му ръка. Но това не променяше нещата, той все още не беше на себе си от гняв, а Лисбет нямаше да може да понесе още много удари. Направи бързо изчисление, измери разстоянието на око и предугади поредицата от събития. Дали да го удари с глава? Да отвърне на ударите и да го изрита с коляно между краката? Реши да потърпи още малко, да се направи на пречупена и победена. Не беше нужно да се преструва кой знае колко. Следващият удар дойде отстрани и беше по-силен от всички останали. Горната ѝ устна се сцепи и главата ѝ изкънтя. Лисбет отново залитна.

– Хайде, покажи ми – изръмжа той.

Тя избърса уста, изкашля се, изплю малко кръв и се стовари върху кожения диван.

– Записът е на телефона ми – каза тя.

– Окей, покажи ми – отвърна Башир и седна до нея.

Тя се разцъка разсеяно из мобилния си. Халил също се приближи, което беше добре, помисли си Лисбет. Гледайки да не бърза и да не изглежда твърде чевръста в пръстите, тя въведе необходимите команди и скоро на екрана се появи програмен код. Личеше си, че братята са неспокойни.

– Какво става, по дяволите? – попита Башир. – Развали ли се? Какъв е тоя скапан телефон?

– Не, не – каза тя. – Това е нормално. – В момента записът се качва в един така наречен ботнет. И сега – виждате ли? – кръщавам файла, натискам Command и Control и го разпространявам.

– Какво имаш предвид, да ти се не знае?

Лисбет усети остра миризма на пот.

– Ще обясня – продължи тя. – Ботнет е мрежа от хакнати компютри, които са заразени с вирус – с троянски коне. Малко е незаконно, но е практично. Преди да ви разкажа повече, трябва да изгледате клипчето. Аз самата още не съм го видяла. Изобщо не е редактирано. Само изчакайте малко... Ето го!

Лицето на Башир се появи на екрана. Той гледаше объркано телефона, като момче, което не разбира труден въпрос.

– Какво е това, мамка му?

– Това си ти, разбира се. Малко брадясал може би, а и образът не е съвсем на фокус. Трудно се снима от такава позиция. Но става по-интересно. Вече си по-темпераментен. Ето, сега ме удряш много добре, и... слушай! Звучи ми, сякаш си признаваш за убийството на Джамал Чаудъри.

– Какво, мамицата ти?

На записа Башир викаше как Фария ще умре като плъх и свиня и ще гори в ада. След това образът се разклати, чуха се още думи, последвани от още удари, които камерата не бе уловила добре. Картината беше преминала в мешавица от кадри, на които се виждаха предимно стените и тавана.

– Какво си направила, по дяволите? – изкрещя той и удари масичката с юмрук.

– Спокойно, спокойно – каза Лисбет. – Няма причина за паника.

– Какво искаш да кажеш? Отговори ми, уличница такава!

Гласът му се накъса.

– Все още значителна част от населението на земята не е видяло записа – отвърна тя. – Бих казала, че едва ли са го получили повече от няколкостотин милиона души, а много от тях, бъди сигурен, ще го сметнат за спам и веднага ще го изтрият. Но имах време да го преименувам. Клипчето се казва „Башир Кази“. Така че приятелите ти сигурно ще искат да го видят, както и полицията, разбира се, и Сепо, и познатите на твоите познати, и сульо и пульо. Може да стане популярно в Ютюб. Тези неща са непредвидими. Мрежата е смахнато място. Никога не съм я разбирала напълно.

Башир изглеждаше почти като луд. Главата му се клатеше конвулсивно.

– Разбирам, че е малко стресиращо – каза Лисбет. – Никога не е лесно да се справиш с публичността. Спомням си първия път, когато ме лепнаха по вестникарските афиши. Честно казано, още не съм се съвзела напълно. Но положителното е, че има изход.

– Как така?

– Ще ти кажа. Само да...

Тя се възползва от изумлението и отчаянието му и със светкавично движение го хвана за главата, блъсна я два пъти в масата и се изправи.

– Можеш да избягаш, Башир – каза тя. – Можеш да побегнеш толкова бързо, че срамът да не те настигне.

Башир я зяпаше втрещено. Дясната му ръка трепереше. Той се хвана за челото.

– Може да се получи – продължи тя. – Не за дълго, но поне за известно време. Можеш да бягаш, също като брат си. Е, може би не толкова бързо, започнал си да трупаш килограми, нали? Но все ще се дотътриш донякъде.