Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

В продължение на два дни Дан стоя настрана. Часовете течеха неспокойно. Четеше в стаята си в хостела или излизаше за кратки, нервни разходки из Шепсхолмен или Юргорден. Понякога обличаше сивия си анцуг и отиваше да тича. Вечер пиеше повече от обикновено в бара на кораба. Спеше зле, така че използваше нощите да пише за живота си в един бележник с червени кожени корици.

Четвъртък следобед, на тринайсети декември, Дан се върна на „Нормалмстори“. И този път не посмя да се приближи. В петък взе китарата си и седна на пейката до ресторанта на площада. Отново валеше сняг и той мръзнеше. Температурата беше паднала и палтото му не беше достатъчно за този студ. Но не можеше да си позволи нещо по-топло. Парите му започваха да привършват, а той не можеше отново да се хване в някой джаз бенд, за да се издържа. Мислеше единствено за Лео. Всичко останало му се струваше маловажно.

В петък Лео излезе рано от офиса. Носеше тъмносиньо кашмирено палто и бял шал и вървеше забързано. Дан тръгна след него. Този път го следваше по-отблизо, което беше грешка. Пред киносалон „Парк“ Лео се обърна и зашари с поглед, сякаш усещаше, че го преследват. Въпреки това не го забеляза. На улицата беше пълно с хора и Дан, който носеше слънчевите си очила и шапката, се насочи бързо към Стюреплан. Лео продължи направо и пресече Карлавеген.

Пред малайзийското посолство на Флурагатан Дан спря, а Лео се прибра във входа си. Вратата се тресна и Дан остана отвън на студа и зачака. И преди бе чакал по същия начин и знаеше, че трябва да мине малко време. Лампите на последния етаж щяха да се включат чак след няколко минути.

Прозорците блестяха като сияние от някакъв по-красив свят. Понякога се чуваха звуците на рояла, а Дан често разпознаваше хармониите и очите му се насълзяваха. Сега обаче му беше твърде студено и той предимно ругаеше. В далечината се чуваха сирени. Задуха силно и той се приближи към къщата и свали слънчевите очила. Чу стъпки зад гърба си. Към него се зададе възрастна дама с черна шапка и яркозелено палто, която разхождаше малък мопс на каишка. Жената го погледна приятелски.

– Днес нямаш ли желание да се прибираш, Лео?

Само за миг, не по-дълго, той я погледна ужасено. После се усмихна, все едно репликата беше забавна и сполучлива.

– Понякога човек не знае какво иска – каза той.

– Това е толкова вярно. Но хайде, влизай. Твърде студено е, за да стоиш навън и да философстваш.

Тя въведе кода и двамата влязоха вътре и зачакаха асансьора. Жената отново го погледна и каза с развеселена усмивка:

– Какво е това палто, което си навлякъл?

Жегна го тревога.

– Просто стар парцал – каза той.

Възрастната дама се засмя.

– Стар парцал? Така казвам, когато съм си облякла най-хубавата рокля и се надявам на комплименти.

Дан опита да се засмее и на този коментар. Не се получи много добре и жената прехапа устни и го погледна сериозно. Беше сигурен, че е прозряла измамата, сякаш не само облеклото, ами и недодяланите му реп​ лики бяха разкрили липсата на стил и класа.

– Извинявай, Лео – каза жената. – Разбирам, че в момента ти е тежко. Как се чувства Вивека?

Той разбра по интонацията, че „добре“ не би било правилен отговор на въпроса.

– Горе-долу – каза той.

– Да се надяваме, че няма да страда дълго.

– Да се надяваме – каза той и почувства, че не би издържал да се качи в асансьора с нея, затова добави: – Знаеш ли какво? Трябва малко да поспортувам. Ще се кача по стълбите.

– Глупости, Лео. Строен си като газела. Прегърни Вивека от мен. Кажи ѝ, че мисля за нея.

– Ще го направя – отвърна той и забърза нагоре по стълбите с китарата си.

Когато наближи етажа на Лео, забави крачка. Ако слухът на брат му беше дори наполовина толкова добър, колкото неговия, трябваше да бъде тих като мишка. Измина оставащото разстояние на пръсти. Лео живееше сам на последния етаж, което беше добре, мястото му се стори достатъчно отдалечено. Възможно най-безшумно, Дан седна в коридора, облегнал гръб на стената. Какво да прави? Сърцето му туптеше. Устата му беше пресъхнала.

Миришеше на измито и чисто. Дан погледна към тавана и видя рисунка на синьо небе. Кой рисува небеса по тавана на жилищен вход? На долните етажи се влачеха крака и бучаха телевизори. Вътре в апартамента обаче се чу отместването на стол, отварянето на капак и натискането на клавиш. Ла.

Първоначално звучаха само басови ноти, сякаш Лео не знаеше дали му се свири сериозно. Но накрая поде някакъв инструментал. Импровизираше, а може би не. В музиката се повтаряше една меланхолична и обезпокоителна нишка и точно като в стария запис от Консертхюсет, Лео постоянно използваше шестия тон от минорния лад, този път почти ритуално или маниакално, но също така по-рафинирано и зряло. По някакъв начин успя да предизвика усещане за нещо счупено и изгубено, или поне Дан го възприе така и настръхна.