Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Случи се внезапно и той не можеше да го обясни. Очите му се наляха със сълзи и той потрепери, не непременно само заради музиката. Дължеше се и на сродството в хармониите, на самия факт, че Лео свиреше с такава болка, сякаш той, без да е музикант, успяваше по-добре от Дан да изрази тяхната мъка.

Тяхната мъка?

Това бе странна мисъл и въпреки това той веднага почувства, че е вярна. Допреди малко за него Лео бе непознат – човек от по-различно и щастливо тесто. Но сега Дан откри себе си в него и се изправи несигурно. Мислеше да звънне. Но вместо това извади китарата от калъфа, настрои я набързо и засвири с Лео. Не беше трудно да налучка акордите и да последва нишката. Начинът, по който Лео синкопираше и преминаваше от триоли към осмини, наподобяваше неговият собствен стил. Дан се почувства... у дома. Не можеше да го опише по друг начин. Сякаш бе свирил с него многократно. Продължаваше да му акомпанира вече няколко минути. Може би Лео нямаше неговия слух. Или може би беше погълнат изцяло от свиренето. Трудно бе да се каже.

Изведнъж обаче Лео спря насред мелодията, на фа диез. Но не се чуха стъпки, нито друго движение. Лео явно беше застинал. Дан стори същото и зачака. Какво ставаше? Чу тежко дишане някъде вътре и отново подхвана нишката, само че в малко по-бърз, нов вариант, добавяйки нещо от себе си. Столчето за пиано се плъзна по пода и той чу стъпки, които се приближаваха към вратата. Стоеше с китарата в ръка и се чувстваше като просяк, като уличен музикант, който е влязъл в някой скъп салон и се надява, че ще го приемат. Но, естествено... изпитваше още много неща. Изгаряше от надежда и копнеж. Затвори очи и чу как ръцете на Лео свалят непохватно веригата на вратата.

Вратата се отвори и Лео го погледна. Първоначално като че не разбра какво вижда. После челюстта му увис​ на. Изглеждаше изплашен и шокиран.

– Кой си ти?

Това бяха първите му думи, а как можеше да отговори Дан? Какво да каже?

– Казвам се... – той замълча за миг, преди да продължи. – ...Дан Броуди. Аз съм джаз китарист. Мисля, че съм твоят брат близнак.

Лео не отговори. Изглеждаше, сякаш му иде да падне на колене. Лицето му беше бяло.

– Аз...

Това бе всичко, което успя да каже. Дан също нямаше сили да говори. Сърцето му биеше силно, а думите засядаха в гърлото му, но и той пробва с едно „аз“.

– Аз...

– Какво?

Лео звучеше отчаяно и едва успяваше да контролира гласа си. Дан устоя на импулса да побегне и вместо това каза:

– Когато те чух да свириш на рояла.

– Да?

– Помислих си, че през целия си живот съм се чувствал като половин човек. Сякаш нещо ми липсва, и сега най-накрая...

Не стигна по-далеч и не знаеше дали думите са истина, или полуистина – или пък просто формулировки и фрази, които са дошли от само себе си.

– Не проумявам – каза Лео. – Откога знаеш?

Ръцете му се бяха разтреперили.

– Само от няколко дни.

– Не проумявам – повтори той.

– Трудно е, знам. Направо нереално.

Лео протегна ръка. Жестът изглеждаше странно официален, предвид обстоятелствата.

– Винаги съм... – каза той.

– Какво?

Той прехапа устни. Ръцете му не спираха да треперят.

– Винаги съм се чувствал по същия начин. Искаш ли да влезеш?

Дан кимна и престъпи прага на апартамента, който беше по-луксозен от всичко, което бе виждал през живота си.

Всяко осмо зачеване може да доведе до появата на близнаци, макар че един от ембрионите най-често загива рано поради т.нар. Синдром на изчезващия близнак.

Други хора губят своя близнак след раждането поради осиновяване или объркване. Някои близнаци се срещат чак като зрели хора, други никога.

Еднояйчните близнаци Джак Юфе и Оскар Щор се срещнали за пръв път на железопътна гара в Западна Германия през 1954 г. Като тийнейджър Джак Юфе бил пратен в кибуц, а по-късно служил в израелската армия.

Оскар Щор от своя страна бил някогашен член на Хитлерюгенд.

Има много хора, които чувстват нечия липса.

Микаел тръгна покрай реката в Нюшьопинг и стигна до хотел „Форшен“. Постройката беше семпла, с кафяви дървени стени и червен покрив. Приличаше по-скоро на хостел, отколкото на хотел. Но се издигаше красиво до водата. Във фоайето имаше макет на мелница и няколко снимки на рибари с гумени ботуши.

На рецепцията стоеше младо русо момиче, което вероятно работеше по заместване за лятото. Едва ли беше на повече от седемнайсет. Носеше дънки и червена риза и гледаше в телефона си. Микаел се изплаши, че може да го разпознае и по някакъв начин да оповес​ ти посещението му в интернет. Безразличният ѝ пог​ лед обаче го успокои. Той продължи към втория етаж и почука на сивата врата с номер 214. Беше осем и половина вечерта. Отвътре се чу пресипнал глас.