Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– В какво отношение?

– Толкова е несправедливо. Даниел прекара няколко години в детския дом. После попадна при зъл, лишен от въображение селянин в Хюдиксвал, който си търсеше помощници за фермерската работа. Вярно, в началото имаше съпруга, но тя бързо се омете и от тогава насетне говорим за чиста проба детски труд. Даниел и доведените му братя работеха здраво от сутрин до вечер и често дори не ходеха на училище. А Лео, от друга страна... той живееше в заможно и влиятелно семейство в Нокебю.

– При Херман и Вивека Манхеймер.

– Именно, а Херман беше важна клечка с непрек​ лонен характер. Мартин Стейнберг не можал да му устои. Най-ключовото условие в експеримента беше осиновителите да не знаят нищо за произхода на детето и най-вече това, че то има близнак. Но Херман Манхеймер държал да знае. Вероятно се е възползвал от положението си, а може да е разполагал и с неофициални механизми, чрез които да повлияе на групата. Във всеки случай Мартин се огънал. Пречупил се. Разказал му под секрет за произхода на Лео, което беше достатъчно лошо само по себе си. Но стана още по-зле. Херман започна да се колебае. Винаги бе изпитвал неприязън към „татари“ и „паплач“, както се изразяваше. Без знанието на Ракел и Мартин, той помолил бизнес партньора си Алфред Йогрен за съвет.

– Разбирам – каза Микаел. – И по някакъв начин синът Ивар също разбрал за това.

– Да, но това стана много по-късно. Към момента, когато узнал истината, Ивар вече завиждаше на Лео, който беше считан за много по-обещаващ и умен. Не бива да забравяме, че той винаги е правел всичко възможно, за да излезе начело и да накисне Лео. Двете семейства сякаш бяха обградени от минно поле и моят колега Карл Сегер беше повикан, за да помогне.

– Но ако Херман Манхеймер е имал такива идиотски предразсъдъци, защо е взел момчето?

– Като цяло, Херман беше просто стар реакционер. Не мисля, че беше безсърдечен, въпреки случилото се с Карл. Но Алфред Йогрен... той беше истинска свиня и расист. Категорично посъветвал Херман да откаже. Всичко щеше да пропадне, ако не бяха докладите, че детето се развива много бързо в двигателно отношение и така нататък. В крайна сметка това натежа, а и Вивека беше очарована от Лео.

– Значи са го приели, защото е бил преждевременно развит?

– Общо взето. Лео беше на седем месеца, имаше бистър поглед и очакванията към него бяха големи още отрано.

– В гражданското му досие пише, че е биологичен син на семейство Манхеймер. Не разбирам как родителите са успели да убедят другите хора в това, след като момчето е било осиновено толкова късно.

– Най-близките приятели и съседи са знаели истината, разбира се. Но за тях това е било въпрос на чест. Знаели колко я боли Вивека от това, че не може да има собствени деца.

– Самият Лео знаел ли е, че е осиновен?

– Разбрал го на седем или осем години, когато синовете на Йогрен започнали да му се подиграват. Вивека била принудена да му разкаже. Но го помолила да го пази в тайна – заради честта на семейството.

– Разбирам.

– Да, не им е било лесно.

– Лео страда от хиперакузис.

– И не само това. Днес бихме го описали като свръхчувствителен. Беше изключително емоционален. Светът просто беше твърде суров за него и той се отдръпна встрани. Беше много самотно дете. Понякога си мисля, че Карл беше единственият му истински приятел. В началото Карл, аз и останалите млади психолози нямахме цялостен поглед върху ситуацията. Мислехме, че просто изследваме група надарени деца. Дори не ни бяха казали, че работим с близнаци. Бяхме разпределени по такъв начин, че да срещаме само едно от децата. Но постепенно разбрахме как стоят нещата – и постепенно се примирихме, макар и в различна степен, трябва да отбележа. От всички нас на Карл му беше най-трудно да приеме, че близнаците са били разделени умишлено. Може би защото беше толкова близък с Лео. Останалите деца като че ли нямаха усещането, че са били отделени от някого. Но с Лео беше различно. Той също не знаеше, че има еднояйчен близнак, а само, че е осиновен. Но подозираше нещо и често казваше, че се чувства като половин човек. За Карл ставаше все по-трудно. Казваше, че не издържа, и постоянно ме питаше за Даниел: „И той ли се чувства така?“. Отговарях му, че и той не е добре, че е самотен. Споменах му, че Даниел понякога проявява признаци на депресия. „Трябва да им разкажем“, каза ми Карл, а аз отвърнах, че не можем, че по този начин ще навредим на всички ни. Но Карл продължаваше и накрая направи най-голямата грешка в живота си. Отиде при Ракел и...