Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Когато се увериха, че се е отдалечила достатъчно, двамата продължиха към кабинета на Алвар. Това бе свещена територия. Вратата винаги беше заключена и никакви затворници не можеха да влизат вътре, а още по-малко да ползват телефона. Но сега отиваха именно натам и ако имаха – или нямаха – късмет, момчетата от наблюдателния център вече ги бяха видели и всеки момент някой щеше да слезе да провери какво правят тук след затварянето на килиите. Каквото и да станеше, нямаше да е добре. Трябваше да направи нещо. Опипа колана си, но все пак не подаде сигнал. Срамуваше се твърде много, а и може би против волята си все пак беше впечатлен. Какво ли бе намислила Саландер?

Отключи и я пусна да влезе, при което внезапно осъзна колко безнадеждно изглеждаше стаята. Беше просто жалко – особено след като го бяха нарекли момчето на мама – да държи големи снимки на майка си върху таблото за съобщения. Нейните снимки бяха дори по-големи от тези на Вилда. Трябваше отдавна да ги е свалил, да е разчистил кабинета си, да е подал оставка и сега изобщо да не се занимава с престъпници. Но ето го тук. Затвори вратата, докато Лисбет Саландер го гледаше мрачно и решително.

– Имам проблем – каза тя.

– И какъв е той?

– Ти.

– Какъв е проблемът с мен?

– Ако те пратя навън, ще биеш тревога. Но ако останеш тук, ще видиш какво правя, а това също не е добре.

– Нещо незаконно ли ще правиш? – попита той.

– Вероятно – отговори Саландер и в следващия миг той явно отново направи нещо, за да я предизвика, или пък тя действително беше абсолютно ненормална.

Във всеки случай го удари в слънчевия сплит за трети или четвърти път и той отново се сви, мъчейки се да си поеме въздух. Зачака нов удар, но такъв не дойде. Саландер просто се наведе и със светкавично движение свали колана му и го остави на бюрото. Тогава той се надигна, колкото и да го болеше, и се взря в нея зап​ лашително.

Двамата като че ли щяха да си налетят и да се сбият. Тя обаче го обезоръжи още веднъж, като погледна към таблото му за съобщения.

– Това на снимката майка ти ли е? Която си спасил?

Той не отговори. Все още се чудеше дали да ѝ се нахвърли.

– Това майка ти ли е? – повтори тя и Алвар кимна.

– Мъртва ли е?

– Да.

– Но е важна?

– Да, важна е.

– Значи ще ме разбереш. Трябва ми информация и ти ще ме оставиш да си я набавя.

– Защо да го правя?

– Защото вече си позволил нещата да отидат твърде далеч. В замяна ще ти помогна да пречупиш Бенито.

– Тя е напълно необуздана.

– Аз също – каза тя.

Може би имаше право. Ситуацията наистина бе отишла твърде далеч. Беше допуснал Лисбет Саландер в кабинета си, беше лъгал и блъфирал. Вече нямаше много какво да губи и когато тя му поиска паролата на компютъра, той ѝ я даде. Загледа се в ръцете ѝ, които бързо хипнотизираха погледа му. Движеха се светкавично по клавиатурата, но първоначално не се случи нищо забележително. Тя просто преглеждаше уебстраниците на различни институции в Упсала, като Университетската болница и университета.

Това продължи дълго време. Лисбет на пръв поглед просто сърфираше безцелно и едва когато попадна на нещо, носещо старомодното име Институт по медицинска генетика, се спря и въведе няколко команди. После мониторът потъмня. Стана напълно черен и за момент тя застина. Седеше съвършено неподвижно. Дишаше тежко и ръцете ѝ се колебаеха като на пианист, който се готви да изпълни труден пасаж.

После пръстите ѝ затракаха по клавиатурата със смайваща скорост и по черния екран се появиха редици бели цифри и букви, след което компютърът започна да пише сам, изливайки най-различни знаци, команди и непонятен програмен код. Алвар успя да долови само някои отделни думи на английски. Connecting database, search, query и response , последвани от притеснителното Bypassing security [7] Свързване с базата данни, търсене, заявка, отговор, заобикаляне на проверката на сигурността. – Б. пр. . Тя зачака нетърпеливо, барабанейки по бюрото. После изруга: „Мамка му!“. На екрана се бе появил прозорец с надпис ACCESS DENIED [8] Отказан достъп. – Б. пр. . Тя опита отново, и отново, и внезапно нещо се случи, през екрана премина някакво вълнообразно движение, някакво отместване навътре, след което се появиха цветове. Сега светеше зелен надпис ACCESS GRANTED [9] Предоставен достъп. – Б. пр. и скоро започнаха да се случват неща, които Алвар не смяташе за възможни. Лисбет сякаш бе всмукана в червейна дупка, която я отведе в кибер​ свят, който като че принадлежеше на друго време, далеч преди епохата на интернет.