Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Трябва ли да се тревожа? – попита той.

– Така смятам – отвърна тя и се ухили.

Това не беше точно шегата, на която се бе надявал, но все пак почувства облекчение и се засмя леко. Попита я дали може да ѝ помогне с нещо, а тя отново замълча, след което каза „може би“. Това го изненада. Лисбет Саландер никога не молеше за помощ, без наистина да има нужда.

– Чудесно. Ще направя всичко, което кажеш. Или почти – каза той.

– Почти?

Тя отново се засмя.

– Предпочитам да не нарушавам закона – каза той. – Ще е жалко, ако и двамата се озовем тук.

– Ти ще трябва да се задоволиш със затвор за мъже, Микаел.

– Освен ако не си уредя прехвърляне във „Флудберя“ благодарение на чара си. За какво става въпрос?

– Имам едни стари списъци с имена – каза тя, – но има нещо, което не се връзва. Там например фигурира мъж на име Лео Манхеймер.

– Лео Манхеймер – повтори Микаел.

– Точно така. Трийсет и шест годишен е. Лесно ще го откриеш в интернет.

– Окей, това вече е нещо. Какво да търся?

Лисбет огледа стаята, сякаш това, което Микаел трябваше да потърси, се криеше тук вътре. После тя се обърна и го погледна разсеяно.

– Честно казано, не знам.

– Това вярно ли е?

– До голяма степен.

– До голяма степен?

Той почувства известно раздразнение и продължи:

– Окей, не знаеш. Но искаш да проверя този човек. Направил ли е нещо конкретно? Или просто изглежда съмнителен?

– Сигурно си чувал за инвестиционния посредник, за който работи. Но като цяло, мисля, че малко непредубедено проучване няма да навреди.

– Стига – каза той. – Трябва да ми дадеш нещо повече. Какви са тези списъци, които спомена?

– Списъци с имена – отговори тя.

Това звучеше толкова неясно и глупаво, че за миг Микаел си помисли, че тя просто се майтапи с него. След малко отново щяха да си говорят нормално за това и онова като миналия петък. Вместо това Лисбет се изправи, повика пазача и каза, че иска още сега да се върне в отделението си.

– Сигурно се шегуваш – каза Микаел.

– Не се шегувам – отговори тя, а на него му се искаше да изругае, да възрази и да ѝ обясни колко часа отнема пътят дотук и обратно и как той наистина би могъл да си намери и по-приятно занимание в петък вечерта.

Но знаеше, че от това едва ли ще има някаква полза. Затова той също се изправи, прегърна я и с донякъде бащински авторитет ѝ каза да се грижи за себе си. Тя отвърна „може би, ще видим“. Микаел се надяваше, че отговорът е ироничен, макар тя вече да изглеждаше потънала в други мисли.

Загледа се след нея, докато главният надзирател я отвеждаше. Не му хареса тихата целеустременост в походката ѝ. Неохотно се остави да бъде ескортиран в другата посока. Взе телефона и ключовете си и си позволи да вземе такси до гарата в Йоребру. На връщане се зачете в един криминален роман от писател на име Питър Мей. Като форма на протест реши да изчака и да не проверява Лео Манхеймер веднага.

Алвар Олсен изпитваше облекчение, че посещението на Микаел Блумквист продължи толкова кратко. Страхуваше се, че Лисбет ще разкаже на журналиста някаква история за Бенито и отделението, но едва ли бе успяла да стори нещо подобно толкова бързо, което беше добре. С изключение на това обаче, нямаше много поводи за радост. Алвар работеше здраво, за да уреди Бенито да бъде прехвърлена другаде. Само че нищо не се случваше, а не помагаше и това, че няколко от колегите му защитаваха Бенито пред ръководството и уверяваха, че не е необходимо да се вземат допълнителни мерки.

Лудостта продължаваше, а Лисбет Саландер все още се държеше пасивно. Не правеше нищо, освен да наблюдава. Но Алвар имаше чувството, че тя просто изчаква. Беше му дала пет дни. Пет дни, за да уреди въпроса сам и да спаси Фария Кази. Саландер заплаши, че след това ще се намеси, а петте дни почти бяха изтекли, без Алвар да постигне каквото и да е. Напротив, настроението в отделението ставаше все по-напрегнато и неприятно. Задаваше се нещо ужасно.

Бенито като че ли се подготвяше за битка. Сключваше нови съюзи и имаше необичаен брой посетители, което най-често означаваше, че получава необичайно много информация. Преди всичко обаче тормозът и насилието над Фария Кази се увеличаваха. Вярно, Лисбет Саландер винаги се намираше наблизо, което беше добре. Присъствието ѝ помагаше само по себе си, но дразнеше Бенито. Тя се беше настроила срещу Лисбет и я заплашваше. Веднъж във фитнеса Алвар дочу какво ѝ говори.

– Кази е малката ми циганска курва – изсъска тя. – Само аз мога да опъвам мургавата уличница, никой друг!