Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Не звучеше като някой мръсник. От друга страна, мръсниците често са специалисти в това да се представят за същински светци, така че Микаел не се остави да бъде впечатлен дори от това, че Лео Манхеймер даваше значителни суми за благотворителност и като цяло изглеждаше разумен и скромен.

Предполагаше, че Лисбет го е споменала по други причини, не за да го изтъкне като пример за човечеството. Не знаеше обаче какви биха могли да бъдат тези причини. Проучването трябваше да е безпристрастно, така че Микаел не биваше да си вади нито добри, нито лоши заключения. Понякога Лисбет беше просто безнадежден случай. Загледа се към Ридарфиерден [13] Най-източният залив на езерото Меларен. Намира се в центъра на Стокхолм, където езерото се среща с Балтийско море. – Б. пр. и потъна в мисли. За разнообразие навън не валеше. Облаците се бяха разкъсали и се очертаваше една чудесна сутрин. Зачуди се дали все пак да не излезе навън, да изпие още едно капучино долу в Мелквист Кафебар, да дочете криминалния си роман и да зареже Лео Манхеймер, поне за днес. Съботите след предаването на вестника бяха най-хубавото време в месеца и всъщност единственият ден, когато можеше да си позволи да не прави нищо. От друга страна... беше обещал, така че не можеше просто да се отдаде на мързел.

Лисбет не само му бе осигурила сензацията на десетилетието, връщайки по този начин прежния обществен статус на „Милениум“. Тя спаси и живота на едно дете и разкри международна престъпна схема. Главният прокурор Рикард Екстрьом и съдията от районния съд бяха идиоти, нямаше нищо по-сигурно от това. Докато Микаел се къпеше в чест и слава, истинският герой беше в затвора. Затова продължи да проучва Лео Манхеймер, както Саландер го бе помолила.

Не попадна на нищо кой знае колко вълнуващо, макар доста скоро да откри, че с Лео имат нещо общо. И двамата бяха опитали да изровят истината за хакерската атака срещу „Файнанс Секюрити“ в Брюксел. Разбира се, целият финансов пазар и половината журналистическо съсловие в Швеция бяха ангажирани със случката по един или друг начин, но все пак... Може би беше на прав път, кой знае. Възможно бе Лео Манхеймер да има мнение или да разполага с някаква тайна за атаката.

Микаел беше разговарял с Лисбет за това събитие. Тогава тя се намираше в Гибралтар, за да се погрижи за активите си. Датата беше девети април тази година, точно преди Лисбет да влезе в затвора. Тогава тя му се стори странно незаинтересована, особено като се има предвид темата. Микаел си помисли, че сигурно иска да се наслади на последните си мигове свобода и нарочно не обръща внимание на новините, дори когато става дума за хакерство. Но, разбира се, разумно бе да се предположи, че не ѝ е било безразлично и може би – той не изключваше и такъв вариант – дори знаеше нещо повече по въпроса. Самият той седеше в редакцията на Йотгатан, когато колежката му Софи Мелкер мина покрай него и спомена, че банките имат някакъв проблем с уебсайтовете си. Това не вълнуваше Микаел ни най-малко.

Борсата изглежда също не реагира. Някой забеляза обаче, че активността на вътрешния пазар е ниска. Веднага след това тя спря съвсем, а хиляди хора откриха, че нямат достъп до активите си в мрежата. В клиентските им сметки чисто и просто нямаше парични наличности или инвестиции. Малко след това бяха разпратени купища прессъобщения:

Това е просто техническа грешка. Ще бъдат взети мерки в най-кратък срок. Положението е под контрол.

Въпреки това притеснението се покачваше. Курсът на кроната падна и внезапно, като вълна, или направо цунами, интернет бе залян от слухове, че щетите са твърде големи и ценните книжа няма да могат да бъдат възстановени напълно. Говореше се, че има опасност значителна част от активите да се изпарят. Редица експерти се изредиха да обясняват, че това са глупости, но не можаха да успокоят хората. Финансовите пазари се сринаха. Всякаква търговия бе спряна, телефоните запищяха, а претоварените мейл сървъри излязоха от строя. Постъпи сигнал за бомба в „Риксбанкен“ [14] Централната шведска банка. – Б. пр. . Имаше счупени прозорци. Финансистът Карл аф Троле успя да изрита една бронзова скулптура толкова силно, че си счупи десния крак.

Случиха се цял куп инциденти като предзнаменование за потенциална катастрофа. Само че скоро след това всичко приключи. Активите отново се появиха в сметките, а самият директор на „Риксбанкен“, Лена Дункер, твърдеше, че изобщо не е имало никаква опасност. Обективно погледнато, сигурно беше права. Но всъщност този път най-интересното не беше обективният проблем – компютърната сигурност. Интересното бяха заблудите и паниката. Какво ги бе предизвикало?