Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Лисбет Саландер стисна челюсти и сведе поглед. Алвар не знаеше дали го направи заради срока, който му бе дала, или просто се бе почувствала безпомощна. Клонеше към второто. Колкото и кораво да беше момичето, нямаше как да се опре на Бенито. Дързостта на Бенито нямаше граници, тя бе осъдена на доживотен затвор и нямаше какво да губи. Освен това горилите ѝ Тине, Грета и Юсефин винаги бяха зад гърба ѝ, а в последно време Алвар се боеше в ръцете ѝ да не проблесне стомана.

Постоянно разговаряше с персонала при детекторите за метал и отново и отново нареждаше килията ѝ да бъде претърсвана, но се притесняваше, че това не е достатъчно. Струваше му се, че Бенито и дружките ѝ крият нещо. Можеше да са наркотици или лъскави предмети, или просто въображението му. Вървеше като на тръни, а заплахата, която съществуваше срещу Саландер още от началото, също не му позволяваше да се успокои. Всеки път когато се включеше алармата или някой го повикаше по радиостанцията, Алвар се плашеше, че с Лисбет може да се е случило нещо. Опитваше да я убеди, че най-добре ще е да я прати в изолация, но тя отказваше, а той не беше достатъчно силен, за да ѝ се противопостави. Не беше достатъчно силен за каквото и да е.

Преследваха го тревога и чувство за вина и той постоянно се озърташе през рамо. Освен това всеки ден работеше извънредно, което натъжаваше Вилда и опъваше отношенията с леля му и съседите до краен предел. Беше плувнал в пот. В отделението беше нетърпимо горещо и задушно, вентилационната система не ставаше за нищо. Алвар се чувстваше умствено изтощен, постоянно гледаше часовника си и чакаше директорът Рикард Фагер да се обади и да му съобщи, че Бенито ще бъде преместена. Но обаждането не идваше, въпреки че Алвар за пръв път бе описал ситуацията без никаква автоцензура. Рикард Фагер или беше по-голям идиот, отколкото си бе мислел, или и той беше корумпиран. Нямаше как да знае. Телефонът мълчеше.

Когато в петък вечерта вратите на килиите се зат​ вориха, Алвар отиде в кабинета си и опита да събере мислите си. Но можа да остане на спокойствие особено дълго. Лисбет Саландер го потърси по интеркома и поиска да използва компютъра му повторно. Той я взе от килията ѝ и отново опита да разбере какво е намислила, но не можа да изкопчи кой знае какво от нея. Погледът ѝ беше почернял. Алвар и тази нощ се прибра късно, чувствайки по-осезателно от всякога, че се задава катастрофа.

В събота сутринта Микаел се намираше в дома си на Белмансгатан и както обикновено, четеше хартиеното издание на „Дагенс Нюхетер“, както и „Гардиън“, „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън поуст“ и „Ню Йоркър“ на айпада си. Освен това пи капучино, после еспресо, яде йогурт с мюсли, както и сандвичи със сирене и пастет от черен дроб, и общо взето, оставяше времето да си лети, както правеше всеки път, след като с Ерика приключеха с коректурата на „Милениум“.

Чак след час или два седна пред компютъра си и потърси Лео Манхеймер. Това се оказа име, което понякога, но не много често, се появяваше във финансовите сайтове. Лео беше доктор по икономика от Търговското училище в Стокхолм, а понастоящем съдружник и главен аналитик в „Алфред Йогрен “, инвестиционен посредник, за който Микаел – точно както предположи Лисбет – определено бе чувал.

Това беше реномирана инвестиционна компания, чиито клиенти бяха заможни хора. Вярно, крещящият, помпозен стил на изпълнителния директор Ивар Йогрен не беше в хармония с желания от фирмата дискретен и ненатрапчив имидж. Лео Манхеймер, от своя страна, беше строен, с будни и големи сини очи, къдрава коса и дебели, леко женствени устни. Беше богат, разбира се, но не се изживяваше като някой нелеп тузар. Според последната му декларация, състоянието му възлизаше на осемдесет и три милиона крони, което не беше зле, но все пак си оставаше скромно в сравнение с големите риби. Най-забележителното – поне на пръв поглед – беше високият му коефициент на интелигентност, който се споменаваше в един репортаж в „Дагенс Нюхетер“ отпреди четири години. Пишеше, че си е направил теста още като малко дете и около резултата му се вдигнало шум. Той обаче правеше добро впечатление, като не отдаваше голямо значение на това.

„Коефициентът на интелигентност не означава нищо – казваше той в интервюто. – Гьоринг също е имал висок коефициент, така че това не ти пречи да си идиот.“ После казваше колко са важни емпатията, съпричастността и всички онези неща, които тестовете за интелигентност не измерват, и отбелязваше, че е недостойно, дори на границата с нечестното, да лепнеш число на нечии заложби.