Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Тя започна да преглежда стари сканирани документи и списъци, написани на пишеща машина или с химикалка. Под тях имаше колонки с числа и бележки – резултати, както му се стори, от тестове и други методи за оценяване. Няколко от документите имаха печат „Секретно“. Алвар видя адреса и името на Лисбет, последвани от няколко параграфа с мнения. Тя сякаш бе превърнала компютъра в змиевидно същество, което часове наред се промъкваше безшумно през скрити архиви и заключени трезори. Лисбет просто не спираше.

И въпреки това той не проумяваше какво прави тя, знаеше само, че не е открила каквото търси. Личеше си по езика на тялото ѝ и по мърморенето ѝ. След четири часа и половина тя се отказа, а Алвар въздъхна с облекчение. Трябваше да отиде до тоалетната. Трябваше да се прибере и да отмени леля си, да се погрижи за Вилда, да заспи и да забрави за външния свят. Но Лисбет го помоли да седи кротко и да си затваря устата. Имала да свърши още едно нещо. Мониторът отново почерня и тя въведе някакви нови команди. За свой ужас Алвар осъзна, че възнамерява да проникне в системата на затвора.

– Спри – каза той.

– Не харесваш директора на затвора, нали?

– Това няма значение.

– И аз не го харесвам – каза тя и направи нещо, което той не искаше да вижда.

Влезе в електронната поща на Рикард Фагер и започна да чете, а Алвар ѝ позволи да го направи не само защото мразеше началника си и всичко така и така беше отишло твърде далеч. Причината беше и в начина, по който Лисбет работеше с компютъра. Машината бе като продължение на тялото ѝ. Лисбет беше същински виртуоз и това го накара да ѝ се довери. Може би не постъпваше рационално. Не знаеше. Но я остави да продължи с кибератаките си. По черния екран отново се появиха бели знаци, последвани от думите ACCESS GRANTED . Но какво, по дяволите...?

На монитора се появи коридорът на отделението. Там всичко беше тъмно и спокойно, а Лисбет правеше нещо с откъс от видеото, като че ли го удължаваше или го караше да се повтаря. Алвар затвори очи и дълго време стоя с ръце в скута, надявайки се, че скоро всичко ще приключи.

Часът беше 01,52. Лисбет Саландер се изправи и измърмори едно „благодаря“. Без дори да я попита какво е правила, той я съпроводи през междинната врата и после до килията ѝ, след което ѝ пожела лека нощ. Накрая се прибра и на практика не спа цялата нощ. Едва на разсъмване задряма за малко и сънува Бенито и бандата ѝ.

Петъците бяха дните му, посветени на Лисбет.

Всеки петък следобед Микаел Блумквист ходеше да посещава Лисбет Саландер в затвора. Чакаше срещите им с нетърпение, особено сега, когато най-накрая бе приел ситуацията и вече не се чувстваше толкова ядосан. Това бе отнело известно време.

Беше бесен на прокурора и в началото бурно недоволстваше от присъдата по телевизията и във вестниците. Но щом осъзна, че на самата Лисбет не ѝ пука, започна да вижда ситуацията през нейните очи. За нея това не беше кой знае какво. Стига да можеше да се занимава с квантовата си физика и тренировките си, за нея нямаше разлика дали се намира в затвора, или някъде другаде, а може би дори гледаше на лишаването от свобода като на ценен опит, един вид обучение. В това отношение бе доста особена. Приемаше живота такъв, какъвто е, и се възползваше от положението. Често просто му се усмихваше, когато той се тревожеше за нея, дори след като я преместиха във „Флудберя“.

Микаел не харесваше това място. Никой не го харесваше. Това бе единственият женски затвор в страната с първо ниво на сигурността, а Лисбет се озова там единствено защото Ингемар Енерот, шефът на Службата за лишаване от свобода, уверяваше, че това е най-безопасното място за нея, като се имаше предвид заплахата за живота ѝ, за която предупреждаваха от Сепо [10] От Säkerhetspolisen, шведската служба за сигурност. – Б. пр. и от френското външно ра​ зузнаване ГДВС [11] Генерална дирекция за външна сигурност, на френски DGSE. – Б. пр. и която според тях идваше от сестра ѝ Камила и нейната престъпна мрежа в Русия.

Възможно бе това да е вярно. А може и да беше пълна нелепица. Но тъй като Лисбет нямаше нищо против, в крайна сметка я прехвърлиха във „Флудберя“. От присъдата ѝ така и така не оставаше много време и преместването може би все пак не беше лоша идея. Предния петък Лисбет изглеждаше необичайно бодра. Затворническата храна сигурно беше същинска панацея в сравнение с боклуците, с които се тъпчеше обикновено.