Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Микаел седеше във влака към Йоребру, отворил лаптопа си, и преглеждаше летния брой на „Милениум“, който щеше да излезе от печат в понеделник. Навън се изсипваше порой. Според някои прогнози това щеше да бъде най-горещото лято от много време насам. Засега обаче небето сякаш се бе продънило. Дъждът валеше ден след ден, а Микаел копнееше да избяга във вилата си в Сандхамн и да си почине. Беше работил здраво. След разкритието му, че водещи фигури в американската разузнавателна организация АНС [12] Агенция за национална сигурност, на английски NSA. – Б. пр. са си сътрудничили с организираната престъпност в Русия, за да крадат фирмени тайни по цял свят, финансовото положение на „Милениум“ бе подсигурено. Вестникът беше възвърнал звездния си статус. Но успехите бяха съпътствани от притеснения. Микаел и редакционната колегия се видяха принудени да разширят обхвата на вестника в цифровата сфера, което беше хубаво. В новия медиен климат тази стъпка бе неизбежна.

Само че изяждаше времето му. Обновленията в мрежата и обсъждането на стратегията им в социалните мрежи нарушаваха концентрацията му. Работеше върху редица добри истории, но не бе успял да разплете нито една от тях. Не помагаше и фактът, че човекът, който му бе осигурил сензационната новина за АНС, седеше зад решетките. Микаел чувстваше вина.

Загледа се през прозореца на влака, надявайки се, че ще го оставят да пътува на спокойствие. Разбира се, самозалъгваше се. Възрастната дама, която седеше до него и не спираше да го тормози с въпроси, сега се чудеше накъде е тръгнал. Той отговори уклончиво. Като повечето хора, които в последно време го безпокояха за щяло и нещяло, тя имаше добри намерения. Въпреки това обаче той се зарадва, когато трябваше да прекъсне разговора и да слезе на гарата в Йоребру. Забърза се в дъжда към автобуса, който щеше да го отведе до затвора. Макар че „Флудберя“ се намираше на нищо и никакво разстояние от железопътната линия, наблизо нямаше гара, така че той бе принуден да пътува четиресет километра със стар автобус „сканиа“ без климатик. Часът беше шест без двайсет, когато Микаел видя приб​ лижаващата се сива бетонна стена.

Стената беше висока седем метра, матова на цвят и с извивки, които я караха да прилича на огромна бетонна вълна, застинала насред грозното си посегателство върху ширналата се равнина. Наоколо нямаше нищо друго, никакви жилищни сгради. Единствено в далечината, почти до хоризонта, се мяркаше иглолистна гора. Входът на затвора пък беше толкова близо до железопътната линия, че между него и прелеза имаше място само за един автомобил.

Микаел слезе и след малко бе допуснат през стоманената порта. Заключи телефона и ключовете си в едно сиво шкафче, след което премина през проверка на сигурността. Както често се случваше, имаше чувството, че нарочно се заяждат с него. Провери го един трийсетгодишен, татуиран мъж с къса подстрижка, който даже го хвана за чатала. Освен това се появи и черен лабрадор. Животинката беше красива и весела, но Микаел знаеше защо е там, разбира се. Кучето търсеше наркотици. Наистина ли вярваха, че би опитал да вкара дрога в затвора?

Микаел запази спокойствие и накрая един по-висок и приветлив младеж го поведе през дългите коридори. Междинните врати се отваряха дистанционно от хората в наблюдателния център, които ги следяха чрез камерите по тавана. Мина известно време, докато стигнат до отделението за свиждания. Наложи се да чака дълго, а когато се появи главният надзирател Алвар Олсен, Микаел като че ли вече беше осъзнал, че нещо не е наред.

Челото на Олсен беше запотено, а той изглеждаше изнервен. Насили се да произнесе няколко любезности, преди да пусне Микаел в стаята за посещения в края на коридора. Вече нямаше съмнение. Ставаше нещо необичайно.

Лисбет бе облечена със захабените и избледнели зат​ ворнически дрехи, които, както винаги, висяха смешно по тялото ѝ. Тя обикновено се изправяше, когато го видеше да влиза. Сега обаче остана седнала, а в стойката ѝ имаше нещо напрегнато и предпазливо. Беше наклонила леко глава наляво и се взираше някъде зад него. Седеше странно неподвижно, отговаряше с по една дума на въпросите му и избягваше зрителен контакт. Накрая той се почувства принуден да я пита случило ли се е нещо.

– Зависи от гледната точка – каза тя и Микаел се усмихна сдържано.

Това поне беше някакво начало.

– Искаш ли да ми разкажеш?

Не искаше, поне „не тук и сега“. Настана тишина. От другата страна на решетъчния прозорец дъждът барабанеше по земята и по оградата. Микаел се взираше с празен поглед в един оръфан матрак, облегнат на стената.