Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Виждаш ли? – каза Саландер тихо. – Идеята не е добра. Но знаеш ли какво? Всъщност не ми доставя удоволствие да те наранявам. Едно време не си ли бил малък смел герой? Доброто момче, спасило мама. Чух нещо такова. Но сега цялото отделение е отишло по дяволите, а преди малко ти отново обърна гръб на Фария Кази. Трябва да те предупредя, че това не ми харесва.

Той нямаше какво да отговори.

– Момичето е преживяло достатъчно. Това трябва да спре – продължи тя и Алвар кимна, без да знае защо. – Прекрасно. Вече се разбираме. Чел ли си за мен във вестниците?

Той отново кимна, като вече държеше ръцете си далеч от колана.

– Хубаво, значи знаеш, че не се спирам пред нищо. Никога. Но двамата с теб може да сключим сделка.

– Каква? – прошепна той.

– Аз ще ти помогна да въдвориш ред тук и ще се погрижа Бенито и хората ѝ изобщо да не припарват до Фария Кази, а ти... ще ми дадеш да ползвам компютър.

– Никога! Ти... – започна той, но спря, за да си поеме дъх. – Ти ме нападна. Загазила си.

– Ти здраво си загазил – каза тя. – Затворничките в това отделение са подложени на постоянен тормоз, а ти не си мърдаш пръста. Представяш ли си какъв скандал ще стане? Службата за лишаване от свобода да попадне в ръцете на малък Мусолини!

– Но... – пробва той.

– Никакво но . Ще ти помогна да се справиш със ситуацията. Но първо ще ме заведеш до компютър с интернет връзка.

– Това е невъзможно, мамка му – каза той, опитвайки да звучи кораво. – Навсякъде в коридора има камери. Прецакана си.

– Значи и двамата сме прецакани, а на мен ми е все тая – отвърна тя и Алвар се сети за Микаел Блумквист.

През краткото време, откакто Саландер беше тук, Микаел Блумквист вече я бе посетил два или три пъти, а последното, което Алвар искаше, бе журналистът да се разрови в мръсното му бельо. Така че какво да прави? Не можеше да разсъждава ясно, а още по-малко да прецени доколко е вероятно историята за своеволията на Бенито наистина да бъде публикувана и доказана. Болеше го твърде много, за да взема рационални решения. Вместо това докосна рамото и корема си и без да е сигурен какво има предвид, каза:

– Не мога да гарантирам нищо.

– Аз също, така че това няма значение. Хайде, ставай!

– В административния отдел сигурно ще има още някой от персонала – каза той.

– Ще се престориш, че сме там за някакво учебно упражнение. Все пак се представих толкова добре на теста за интелигентност.

Той се изправи и залитна. Крушката на тавана се въртеше над главата му като блуждаещо огънче или падаща звезда. Гадеше му се. Промълви:

– Чакай малко, трябва да...

Лисбет му помогна да поизпъне гръб и изтупа косата му, сякаш искаше да го разкраси. После отново го удари. Алвар се изплаши до смърт. Но този път ударът не беше болезнен. Напротив. Тя намести рамото му и най-силната болка се стопи.

– Да тръгваме – каза тя.

Алвар обмисляше дали да не изкрещи за помощ и да натисне алармата. Обмисляше дали да не удари Саландер с палката и да я напръска с OC. Но просто закрачи напред. Вървеше по коридора с Лисбет Саландер, сякаш нищо не се беше случило. Отвори междинната врата с чипа и кода си, като се надяваше, че няма да срещнат никого. Естествено, натъкнаха се на Хариет, стиснатата му колежка, която беше толкова лукава, че той дори не знаеше на чия страна е – на Бенито или на силите на реда. Понякога му се струваше, че и на двете – че Хариет всеки път избира различна страна, според това как ѝ е по-изгодно в случая.

– Здрасти – пробва Алвар.

Хариет носеше косата си на опашка, а очите и устните ѝ бяха сурови. Времето, когато я намираше за привлекателна, бе отминало отдавна.

– Къде отивате? – попита тя.

Алвар осъзна, че макар да ѝ беше началник, нямаше как да се противопостави на изпитателния ѝ поглед, затова просто измърмори:

– Ние... мислехме...

Не му хрумваше нищо друго, освен онова с упражненията, а му беше ясно, че такъв отговор няма да свърши работа.

– ... да се обадим на адвоката на Саландер – продължи той.

Усети, че Хариет не му повярва. Сигурно беше пребледнял, а погледът му бе мътен. Искаше му се просто да се свие обратно на пода и да повика помощ. Вместо това добави с неочакван авторитет:

– Адвокатът ѝ утре лети за Джакарта.

Нямаше представа защо в ума му изникна точно Джакарта. Разбра само, че това обяснение е достатъчно конкретно и странно, за да бъде прието за истина.

– Окей, разбирам – каза Хариет с интонация, която малко повече подобаваше на позицията ѝ, след което ги остави.