Давид Лагеркранц: Мъжът, който търсеше сянката си

Въпреки това засега нищо не се бе случило, дори когато Лисбет получи разрешение да работи в градината и в грънчарската работилница през деня, макар нивото ѝ на сигурност да не предвиждаше нещо такова. Беше трагична по грънчарство. Вазите ѝ бяха най-лошите, които Алвар някога бе виждал. Освен това не беше и особено социална. Едва продумваше. Изглежда, живееше в свой собствен свят и не ѝ пукаше за погледите и репликите от страна на другите, нито за ударите, които Бенито ѝ нанасяше скришом. Лисбет се отърсваше от всичко, както човек изтупва прах или курешки. Единственото, което наблюдаваше внимателно, бе именно Фария Кази.

Лисбет я държеше под око и вероятно вече бе осъз​ нала колко сериозно е положението. Може би това щеше да доведе до някаква конфронтация. Алвар не знаеше. Но се притесняваше.

Въпреки всички спънки, той се гордееше с индивидуалните програми, които разработваше за всяка затворничка. Никоя жена не биваше разпределена на работа автоматично, всички получаваха собствен график, в зависимост от проблемите и нуждите си. Някои се обучаваха редовно или на половин ден. Други посещаваха програми за реабилитация и се срещаха с психолози и съветници, или пък получаваха консултации за професионално ориентиране. Лисбет Саландер би трябвало – ако човек се ръководеше от документацията ѝ – да получи възможност да завърши училищното си образование или поне да бъде посъветвана по въпроса. Тя не беше ходила в гимназия и дори не бе завършила обучението си в основното училище, а с изключение на краткотрайно назначение в една охранителна фирма, изглежда, изобщо не беше и работила. Вечно си имаше проблеми с властите, макар че това беше първото ѝ лишаване от свобода. Би било лесно да я отпишат като безделница. Но, разбира се, в този образ имаше пукнатини. Не ставаше дума просто за вечерните вестници, които я описваха като екшън героиня. Цялото ѝ излъчване подсказваше за нещо повече, а едно конкретно събитие се бе запечатало трайно в паметта на Алвар.

Това бе единственото позитивно или изненадващо нещо, което бе видял в отделението през последните години. Случи се преди няколко дни в столовата, след ранната вечеря в пет часа. Навън валеше дъжд. Затворничките бяха отсервирали и измили чиниите и чашите си и почистили масите. Алвар седеше сам на един стол до мивката. В действителност нямаше работа там. По принцип се хранеше с персонала в друга част на зат​ вора, а затворничките сами се грижеха за столовата. Така наречените самостоятелни уреднички Юсефин и Тине – и двете дружки на Бенито – разполагаха със собствен бюджет и поръчваха продукти, готвеха, чистеха и се грижеха храната да стига за всички. Да бъдеш уредничка, беше въпрос на престиж. В пандиза храната даваше власт, това бе универсално правило. Неизбежно беше някои, като Бенито, да получават повече от други. Затова Алвар често хвърляше по едно око на кухнята. Там се намираше и единственият нож в отделението. Не беше остър, а и бе вързан със стоманено въженце. Въпреки това обаче можеше да причини наранявания и през онзи ден Алвар поглеждаше от време на време към него, докато се опитваше да яде.

Искаше да се махне от „Флудберя“. Искаше по-доб​ ра работа. Но за човек като него, който никога не бе учил или работил на друго място освен по затвори, изборът не беше особено богат. Ето защо се бе записал на дистанционен курс по бизнес икономика. Във въздуха още се носеше мирис на картофени палачинки и конфитюр, а Алвар четеше за ценообразуването на опции върху акции във финансовия пазар, макар, честно казано, да не разбираше много и изобщо да не се справяше с упражненията в учебника. В този момент се появи Лисбет Саландер, дошла да грабне още нещо за хапване.

Гледаше в пода и изглеждаше кисела и откъсната от света. Алвар не искаше да се изложи повторно с нов неуспешен опит да установи контакт с нея, затова продължи да се занимава с изчисленията си. Драскаше и триеше, което очевидно подразни Лисбет. Тя се приближи и се вторачи в него, а той се засрами. Често се срамуваше, когато тя го погледне, и тъкмо се канеше да стане и да излезе от столовата, когато Саландер грабна молива му и написа няколко цифри в учебника.

– Уравненията на Блек-Шолс са надценени, а и са безполезни, когато пазарът е толкова нестабилен – каза тя и се отдалечи, без ни най-малко да ѝ пука, че той вика след нея.

Просто си вървеше, сякаш Алвар вече не съществуваше. Отне му малко време да разбере какво се е случило. Едва късно вечерта на същия ден, когато седна пред компютъра си, си даде сметка, че Саландер само за секунда бе отговорила правилно на въпросите в учебника. И не само това, ами с непринуден авторитет бе разкритикувала награден с Нобелова награда модел за определяне на стойността на финансови деривати. За Алвар, който обикновено преживяваше единствено поражения и унижение в отделението, това бе голямо събитие. Размечта се, че това може да е началото на благоприятен контакт между тях и дори повратна точка в живота на Лисбет, която най-накрая би могла да осъзнае обхвата на дарбата си.