Давид Лагеркранц: Мъжът, който търсеше сянката си

Алвар дълго се чуди каква да бъде следващата му стъпка. Как да я мотивира? Накрая му хрумна идея. Щеше да ѝ даде тест за интелигентност. Кабинетът му беше пълен със стари тестове и формуляри, останали след всички съдебни психиатри, които бяха опитвали да определят степента на психопатия, алекситимия, нарцисизъм и всичко останало, от което си мислеха, че страда Бенито.

Самият Алвар беше правил някои от тестовете и си мислеше, че момиче, което с такава лекота решава математически задачи, би трябвало да се справи добре и с това. Кой знае, може би тестът щеше да се окаже важен за нея. Ето защо изчака подходящ момент, както му се струваше, и я пресрещна в коридора. Стори му се дори, че вижда любопитство в изражението ѝ, и започна разговора с комплимент. Въобразяваше си, че е установил контакт.

Тя взе теста. Но после нещо се случи. Чу се бученето на влака отвън, Саландер се напрегна и погледът ѝ потъмня, а Алвар започна да пелтечи и я остави да изчезне. След това нареди на колегите си да се погрижат за затварянето на килиите. Самият той отиде в офиса си, който се намираше зад масивна стъклена врата в края на коридора, в така наречения административен отдел. Алвар беше единственият човек от персонала, който имаше собствена стая. Вътре имаше прозорец, който гледаше към двора, стоманената ограда и сивата бетонна стена, а кабинетът не беше много по-голям от килиите, нито кой знае колко по-приятен. Но за разлика от тях, там имаше компютър с интернет връзка, два монитора, които показваха кадри от охранителните камери в отделението, както и няколко украшения, които все пак придаваха малко уют.

Сега часът беше 19,45. Вратите на килиите бяха затворени. Влакът бе отминал в посока Стокхолм, а колегите седяха в малката трапезария и приказваха глупости. Алвар написа ред-два в дневника, който водеше за живота тук. Това не подобри настроението му, тъй като вече не беше толкова искрен в записките си. Вместо да продължи да пише, той вдигна поглед към таблото за съобщения, където бе окачил снимките на Вилда и на майка си, която почина преди близо четири години.

Отвън дворът приличаше на оазис насред пустия затворнически пейзаж. Небето беше безоблачно. Алвар отново погледна ръчния си часовник. Беше време да се обади у дома и да пожелае на Вилда лека нощ, приятни сънища и „чао, съкровище“. Вдигна слушалката, но не стигна по-далеч. Включи се интеркомът. Той погледна дисплея и видя, че повикването е от номер седем, килията на Лисбет Саландер. Веднага го обзе любопитство и заедно с това и притеснение. Всички затворнички знаеха, че не бива да безпокоят персонала ненужно. Лисбет никога преди не бе използвала интеркома, а и като цяло, не изглеждаше като жена, която има навика да хленчи. Възможно ли беше да се е случило нещо?

– Какво има? – попита той.

– Искам да дойдеш тук. Важно е.

– И кое е толкова важно?

– Даде ми тест за интелигентност, нали?

– Да, сметнах, че си момиче, което би се справило добре.

– Може и да си прав. Не би ли могъл да прегледаш отговорите ми още сега?

Алвар отново провери часа. Нямаше начин да е прик​ лючила с теста толкова бързо.

– По-добре да дойда утре сутринта – каза той. – Тъкмо ще имаш време да обмислиш отговорите си по-внимателно.

– Така няма да е честно – продължи тя. – Ще имам на разположение цяла нощ.

– Окей, идвам – отговори той.

Не знаеше защо точно го каза и веднага се зачуди дали не беше прибързано. От друга страна, сигурно щеше да съжалява, ако не отиде. Искрено се беше надявал, че тестът ще ѝ бъде интересен, а това можеше да бъде началото на нещо.

Наведе се и взе листа с правилните отговори от чекмеджето в долния десен край на бюрото. После се поизтупа, излезе и с помощта на чипа и личния си код отвори преходната врата към отделението. Тръгна по коридора и се загледа нагоре към черните камери и жълтите лампи на тавана, докато опипваше колана си. Там бяха неговият OC [6] Лютив спрей. Съкращението идва от сълзотворната съставка oleoresin capsicum. – Б. пр. , палката му, връзката ключове, радио​ станцията и сивата кутийка с алармения бутон.

Може и да беше непоправим идеалист, но не беше наивен. В Службата за лишаване от свобода нямаше място за наивност. Затворничките можеха да звучат умолително и смирено, а всъщност да те въртят на пръс​ та си. Алвар винаги беше нащрек и колкото повече се приближаваше до вратата, толкова повече започваше да се тревожи. Може би трябваше да извика някой колега, както гласеше правилникът.