Давид Лагеркранц: Мъжът, който търсеше сянката си

Причината бе посещението на Холгер Палмгрен преди шест дни. Той бе старият ѝ попечител от времето, когато правовото общество не смяташе, че тя е способна да се грижи за себе си. Посещението си беше достатъчно драматично събитие, откъдето и да го пог​ леднеш. По принцип Холгер никога не напускаше дома си и беше изцяло зависим от сестрите и помощниците, които се грижеха за него в апартамента му в Лилехолмен [4] Квартал в покрайнините на Стокхолм. – Б. пр. . Въпреки това обаче бе настоял да я посети. Дойде тук с кола на Транспортната агенция за хора със затруднено придвижване и се появи задъхан в стаята за посещения, с инвалидна количка и кислородна маска. Но все пак беше хубаво. Двамата си поговориха за миналото, а Холгер се разчувства. Само едно нещо обезпокои Лисбет. Холгер ѝ каза, че го е посетила жена на име Май-Брит Турел, която била секретарка в психиат​ ричната клиника, където Лисбет бе лежала като дете. Жената прочела за Лисбет във вестниците и връчила на Холгер разни документи, които смятала за интересни. Според него обаче в тях просто било описано как са връзвали Лисбет с колани и колко ужасно са я третирали като цяло. „Нищо, което ти трябва да гледаш“, каза той. И все пак в документите явно бе имало нещо ново, защото, когато Холгер я пита за драконовата татуировка, Лисбет му разказа за дамата с родилния белег, а той вметна:

– Тя не беше ли от Регистъра?

– А?

– Регистърът за изследвания на генетиката и социалната среда в Упсала? Струва ми се, че съм го чел някъде.

– Трябва да е било в новите документи – каза тя.

– Мислиш ли? – отвърна той. – Или просто нещо бъркам.

Може би бъркаше. Холгер вече беше стар. И въп​ реки това информацията не даваше мира на Лисбет. Глождеше я, докато тренираше с бързата круша във фитнеса следобед или работеше в грънчарската работилница сутрин. Глождеше я и сега, докато стоеше в килията си и примигваше, загледана в пода.

Тестът за интелигентност, разпръснат там долу, като че ли се бе променил. Сега не ѝ беше толкова безразличен като преди малко, а ѝ се струваше като някакъв вид продължение на разговора с Холгер. В първия миг Лисбет не можа да разбере защо, но после си припомни, че жената с родилния белег също ѝ даваше разни тестове. Тези опити винаги завършваха със суматоха и караници, докато накрая шестгодишната Лисбет не избяга сама в нощта.

Само че не тестовете или бягството бяха важното. У нея се бе зародило подозрението, че по време на детството ѝ се е случвало нещо фундаментално, което не е разбирала. Осъзна, че трябва да научи повече.

Вярно, скоро щеше отново да е навън, свободна да прави каквото си поиска. Но знаеше също, че може да използва главния надзирател, Алвар Олсен. Той не за пръв път си затваряше очите за физическото насилие в затвора. Отделението, за което отговаряше и с което Службата за лишаване от свобода все още се гордееше, в действителност бе изпаднало в морален упадък и Лисбет за зачуди дали Алвар Олсен не би ѝ помогнал да получи това, на което никой тук нямаше право – достъп до интернет.

Нададе ухо към коридора. Там се редуваха ругатни и приятелски думи, блъскаха се врати, дрънчаха ключове и тракаха отдалечаващи се подметки. Накрая настана тишина. Чуваше се единствено вентилационната система, която въпреки бръмченето не работеше особено добре. Въздухът беше непоносимо задушен. Лисбет Саландер гледаше теста на пода и мислеше за Фария Кази, Бенито и Алвар Олсен, както и за дамата с белязания врат.

Наведе се и вдигна листовете, седна на бюрото и попълни набързо отговорите. След това се обади по среб​ ристия интерком до стоманената врата. Гласът на Алвар Олсен прозвуча колебливо и неспокойно. Лисбет му каза, че трябва веднага да говори с него.

– Важно е – отбеляза тя.

Алвар Олсен искаше да се прибере. Да се махне оттук. Но първо трябваше да изпълни задълженията си на надзирател и да отметне бумащината, а също и да се обади на деветгодишната си дъщеря Вилда, за да ѝ пожелае лека нощ, разбира се. Както обикновено, леля му Шещин гледаше момичето и както обикновено, Алвар ѝ бе казал да заключи и втората брава.

От дванайсет години беше началник на отделението с повишено ниво на сигурност във „Флудберя“ и дълго време се бе гордял с работата си и бе смятал, че е правилният човек за позицията. На младини Алвар Олсен спаси живота на тежко алкохолизираната си майка и ѝ помогна да спре да пие. Винаги беше заставал с плам на страната на уязвимите, затова не бе учудващо, че постъпи в Службата за лишаване от свобода и бързо си създаде безупречна репутация. Но днес не бе останало много от някогашния му идеализъм.