Давид Лагеркранц: Мъжът, който търсеше сянката си

Колкото и интелигентна да бе Лисбет Саландер, нямаше как да е измъдрила отговорите толкова скоро. Сигурно имаше някакви скрити намерения, нали? Алвар все повече се убеждаваше в това. Отвори прозорчето на килията ѝ и погледна подозрително вътре. Лисбет стоеше спокойно до бюрото си. Усмихна му се, или поне горе-долу, а той отново почувства плах оптимизъм.

– Окей, влизам. Спазвай дистанция.

– Разбира се.

– Хубаво.

Алвар отключи, все още готов на какво ли не, но нищо не се случи. Саландер си стоеше на същото място.

– Как е? – попита той.

– Добре – отвърна тя. – Интересен тест. Ще поглед​ неш ли?

– Нося верните отговори – каза Алвар и размаха листа.

Тя не отговори, така че той добави:

– Като се има предвид колко бързо си го решила, не се разочаровай, ако резултатът не е много добър.

Алвар пробва да я предразположи с широка усмивка. Устните на Лисбет отново се извиха нагоре, но това вече не му вдъхваше увереност. Имаше чувството, че тя го изучава, и не му харесваше неясният блясък в погледа ѝ. Дали не бе намислила нещо? Нямаше да се учуди и за миг, ако кроеше някакъв пъклен план зад тъмните си очи. От друга страна, тя беше ниска и кльощава. Той беше едър, въоръжен и трениран да се справя с критични ситуации. Нямаше опасност, нали?

Алвар взе предпазливо теста и ѝ се усмихна вдървено. После се зае да проверява отговорите, държейки Саландер под око. Вероятно всичко беше наред. Тя просто го гледаше и като че искаше да го пита: „Добре ли съм се справила, или?“.

Във всеки случай почеркът ѝ не струваше. Листовете бяха осеяни с мастилени петна и драскулки, сякаш беше надраскала отговорите съвсем набързо. Без да я изпуска от поглед, той започна да сравнява теста ѝ с оригинала. Установи, че в началото всичко е вярно, и продължи да чете. Скоро удивлението му нарасна дотолкова, че нямаше как да не свали гарда си. Саландер бе отговорила правилно дори на най-трудните въпроси в края, а той никога не бе чувал за нещо подобно. Резултатът ѝ беше просто изключителен и той се канеше да каже нещо високопарно, но миг по-късно вече не можеше да диша.

Лисбет Саландер наблюдаваше внимателно Алвар Олсен. Той очевидно бе нащрек, а освен това беше висок и в добра форма, а на колана си носеше палка, лютив спрей и бутон за дистанционно вдигане на тревога. По-скоро би умрял от срам, отколкото да се остави да бъде надвит. Но тя знаеше, че Алвар си има и слабос​ ти – същите слабости като всеки мъж.

А носеше и вина, срамуваше се от себе си, и Лисбет можеше да използва това. Щеше да го повали и да го притисне. Алвар Олсен щеше да си получи заслуженото. Тя се вгледа в очите и корема му. Коремът не беше идеалната цел. Твърд и мускулест, направо като проклета дъска за пране. Но дори такива кореми имаха своите уязвими моменти. Лисбет изчака и бе възнаградена.

Алвар ахна смаяно и се разсея. Тялото му се отпусна и точно тогава, докато той издишаше, Лисбет го удари в слънчевия сплит. Нанесе два удара, силни и точни, след което се приготви за трети. Прицели се в рамото му, точно в мястото, което треньорът ѝ по бокс Обинзе ѝ бе показал, и замахна с бясна, брутална сила.

Веднага разбра, че е успяла. Главата на раменната кост се размести и Алвар се преви на две. Стоеше и пъшкаше, без дори да изкрещи, но си личеше, че се мъчи да се задържи на крака. Успя за секунда или две. После капитулира. Падна настрани и се сгромоляса върху бетонния под с глух трясък. Лисбет направи крачка напред. Искаше да се погрижи той да не направи някоя глупост с ръцете си.

– Тихо – каза тя.

Предупреждението беше ненужно. Алвар не можеше да каже и гък. Сякаш въздухът в стаята беше свършил. Рамото му пулсираше от болка, а светлината от лампата блещукаше в очите му.

– Ако се държиш добре и не докосваш колана си, няма да те удрям повече – каза Саландер и дръпна теста за интелигентност от ръката му.

В същия миг на Алвар му се стори, че чува някакъв далечен шум. Дали идваше от включен телевизор в някоя съседна килия, или пък в отделението бяха влезли негови колеги, които си говореха в коридора? Не можеше да прецени. Беше твърде замаян. Замисли се дали да не пробва някоя хитрост, или просто да повика помощ. Но му беше трудно да мисли, болката бе завладяла ума му. Просто гледаше замъгления образ на Саландер и се чувстваше изплашен и объркан. Ръката му сякаш все пак посегна към алармения бутон, по-скоро по рефлекс, отколкото като осъзнато действие. Но не стигна далеч. Последва нов удар в корема, а Алвар се сви в ембрионална поза и запъшка още по-силно.