Давид Лагеркранц: Мъжът, който търсеше сянката си

Отделението се наричаше просто „Б“, но му викаха също и „охраняемия павилион“. Считаше се за най-сигурното място в затвора и на тези, които идваха на посещение или правеха бърз оглед, сигурно наистина им се струваше така. Никъде другаде нямаше толкова пазачи, проверки и програми за реабилитация. Но ако някой се вгледаше по-отблизо, можеше да долови, че тук има нещо гнило. Пазачите се правеха на корави и властни, а понякога пък на милосърдни. В действителност обаче бяха страхливи мекотели, които бяха изтървали положението от контрол, предавайки властта в ръцете на врага – мафиотката Бенито Андершон и нейната банда.

През деня Бенито не се набиваше на очи и се държеше почти като за пример. Но следобед, когато зат​ ворничките можеха да тренират или да се срещат с близките си, тя завземаше отделението и терорът ѝ се усещаше най-много именно преди затварянето на вратите вечер. Жените обикаляха килиите, а по коридорите се носеха заплахи и обещания, като сподвижничките и жертвите на Бенито се групираха в два отделни лагера.

Разбира се, беше скандално, че Лисбет Саландер се намира тук и че изобщо е затворена. Но обстоятелствата не бяха на нейна страна, а и честно казано, тя не се бе съпротивлявала особено убедително. Всичко това ѝ се струваше преди всичко като идиотско прекъсване на ежедневието ѝ и смяташе, че няма голямо значение дали ще седи в пандиза, или някъде другаде.

Бяха я осъдили на два месеца затвор за престъпна небрежност и присвояване на чужда собственост заради участието ѝ в драмата, разиграла се след убийството на Франс Балдер. Тогава тя на своя глава скри едно осемгодишно момче с аутизъм и отказа да сътрудничи на полицията, защото с право смяташе, че отнякъде изтича информация. Никой не оспорваше, че е извършила голям подвиг и е спасила живота на момчето. Въп​ реки това главният прокурор Рикард Екстрьом вложи истински патос по време на процеса и накрая съдът се съгласи с него, въпреки че един от съдебните заседатели имаше особено мнение, а адвокатката Аника Джанини свърши блестяща работа. Но тъй като самата Лисбет не помогна особено на Аника, в крайна сметка нямаха шанс.

Лисбет през цялото време си мълчеше кисело и отказа да обжалва. Искаше просто цялото представление да приключи и накрая, точно както се очакваше, се озова в „Бьорниерда Горд“, затвор от открит тип, където имаше голяма свобода. После обаче се появи информация, че съществува заплаха за живота ѝ, което не беше съвсем неочаквано, като се има предвид срещу кого се беше опълчила, затова я преместиха в отделението с повишено ниво на сигурност тук във „Флудберя“.

Не беше толкова странно, колкото звучеше. Вярно, щяха да я затворят с най-опасните жени в страната, но нямаше причина да възрази. Около нея винаги щеше да има пазачи, а и беше вярно, че в отделението от години не бе имало сигнали за нередности или нападения. Персоналът можеше дори да се похвали с доста впечатляваща статистика на броя реабилитирани зат​ ворнички, макар и тази статистика чисто и просто да датираше от времето преди пристигането на Бенито Андершон.

От самото начало Лисбет се натъкна на доста провокации, но и това не беше особено учудващо. Името ѝ се споменаваше както в медиите, така и в информационните канали на подземния свят, така че привличаше доста внимание. Само преди няколко дни самата Бенито ѝ беше подала бележка с думите: Приятел или враг? Но Лисбет изхвърли бележката минута по-късно само защото ѝ бяха необходими около петдесет и осем секунди, за да я разчете.

Не я интересуваха борбите за власт и приятелските кръгове. Съсредоточаваше се върху това да наблюдава и да се учи, а преди малко бе научила повече от достатъчно. Сега се взираше с празен поглед в лавицата с есетата по квантова теория на полето, които специално си бе поръчала, преди да я тикнат зад решетките. В гардероба вляво имаше два комплекта затворнически дрехи с буквите KV [3] От Kriminalvården, шведската служба за лишаване от свобода и пробация. – Б. пр. на гърдите, бельо и два чифта маратонки. По стените нямаше нищо, нито дори снимки или някакви дреболии, които да напомнят за живота навън. Обзавеждането тук я интересуваше също толкова малко, колкото и обзавеждането в дома ѝ на Фискаргатан.

В коридора започна затварянето на вратите, което за нея обикновено беше като освобождение. Когато шумовете заглъхнеха и в отделението настанеше спокойствие, Лисбет се потапяше в математиката си, в опи​ тите да обедини квантовата механика и теорията на относителността – и да забрави за външния свят. Но тази вечер беше различно. Чувстваше се раздразнена и това не се дължеше само на тормоза над Фария Кази или на цялата корупция тук вътре.