Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Най-забележителното – ако се търсеше нещо мистериозно – беше, че миналия януари Лео беше излязъл в половингодишен отпуск, за да „пътува“. След това се беше върнал на работа, изнасяше лекции и понякога се появяваше по телевизията – не като традиционен финансов експерт, а по-скоро като философ. Старомоден скептик, който не искаше да се изказва за нещо толкова несигурно като бъдещето. В последното издание на „Дагенс Индустри“, излъчено по интернет и посветено на покачването на валутните курсове през месец май, Манхеймер казваше:

„Борсата донякъде е като човек, който току-що е излязъл от депресия. Всичко, което допреди малко му е носило болка, внезапно започва да му се струва далечно. Мога единствено да пожелая на пазара късмет.“

В изказването му очевидно имаше малко сарказъм, все едно мислеше, че пазарът действително се нуждае от колкото се може повече късмет. По някаква причина Микаел изгледа откъса два пъти. Нямаше ли все пак нещо интересно в интервюто? Струваше му се, че да. Не ставаше дума само за поетичното или антропоморф​ ното в изказа му. Бяха очите. Очите му проблясваха едновременно тъжно и насмешливо, сякаш Лео всъщност размишляваше над нещо съвсем друго. Може би това се дължеше на интелекта му, на способността му да мисли за различни неща едновременно, но той напомняше малко на актьор, който иска да излезе от ролята си и да разчупи рамките ѝ.

Това не означаваше непременно, че зад Лео Манхеймер се крие добра история, по-скоро просто допълваше пълнокръвния му образ. Въпреки това Микаел се отказа от всякакви планове да прекара свободния си ден, като се наслаждава на лятото. Ако не за друго, то поне за да покаже на Лисбет, че не се предава толкова лесно. Ставаше и сядаше обратно пред компютъра като някакъв неспокоен призрак, сърфираше в нета, подреждаше библиотеката си и шеташе в кухнята. Но Лео Манхеймер така и не напусна мислите му. Към един часа, когато влезе в банята, за да се избръсне и не много охотно да се претегли, което беше един от новосъздадените му навици, той възкликна:

– По дяволите, Малин.

Как бе могъл да го пропусне? Изведнъж се сети защо инвестиционният посредник „Алфред Йогрен “ му бе толкова познат. Това беше някогашното работно място на Малин. Тя бе бивша любовница на Микаел, която в момента работеше като началник на медийния отдел в Министерството на външните работи. Беше пламенна феминистка и пламенна натура като цяло. С Микаел се бяха любили и карали еднакво интензивно тъкмо по времето, когато тя напусна поста директор на отдел „Комуникация“ в „Алфред Йогрен“.

Малин имаше дълги крака, красиви тъмни очи и любопитната способност да влиза под кожата на хората. Микаел набра номера ѝ и едва впоследствие осъзна, че донякъде го е направил и защото навън слънцето грееше така примамливо, а Малин му липсваше повече, отколкото би искал да признае.

Малин Фруде не обичаше да говори по телефона в събота. Искаше ѝ се смартфонът ѝ да си мълчи и да ѝ даде малко почивка. Но част от работата ѝ беше да бъде винаги достъпна, така че трябваше да се примири с положението и да се държи професионално и дружелюбно както винаги. А някой хубав ден щеше да избухне.

Беше самотна майка, поне на практика. Никлас, бившият ѝ съпруг, се държеше, все едно върши някакво геройство, когато от време на време се грижеше за собствения си син. Преди малко, когато дойде да вземе детето за уикенда, той изтърси:

– Сега можеш да ходиш да се забавляваш, както обикновено!

Малин предположи, че той има предвид изневерите ѝ към края на брака им. Усмихна се вдървено, прегърна шестгодишния си син Луве и се сбогува. След това дойде яростта. Малин изрита една ламаринена кофа на улицата и изруга. Освен това телефонът ѝ звънна. Някъде по света сигурно пак бе настъпила криза. В днешно време постоянно имаше кризи. Но не... беше нещо по-добро.

Обаждаше се Микаел Блумквист и тя почувства не просто голямо облекчение, ами и силен копнеж. Тъкмо беше стигнала до Страндвеген [18] Живописен крайбрежен булевард, където се издигат високи каменни сгради от края на XIX и началото на XX век. – Б. пр. и се загледа към остров Юргорден. Във водата плаваше самотна платноходка.

– О, колко великодушно, че си решил да ми се обадиш – каза тя.

– Не съвсем – отвърна Микаел.

– Напротив. Какво правиш?

– Работя.

– Значи все същото. Вечно се трудиш като вол.

– Да, за жалост.

– Харесваш ми повече, когато лежиш по гръб.

– И аз го предпочитам.