Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Ще ти разкажа по-късно.

– Добре. Но ако искаш да знаеш какво може да ѝ е казал Холгер, най-добре се свържи лично с него – каза Аника. – Мисля, че Лисбет би оценила, ако му обърнеш малко повече внимание.

– Ще го направя – каза той.

Затвориха и Микаел тутакси се обади на Холгер Палмгрен. Даваше заето. Това продължи твърде дълго, а накрая сигналът изчезна. Микаел бе готов директно да тръгне към Лилехолмен, за да говори с него на четири очи. После обаче се замисли за здравето на Холгер. Той беше стар и болен, изпитваше силни болки и имаше нужда от почивка. Микаел реши да изчака и вместо това продължи с безцелните си търсения за семейство Манхеймер и Алфред Йогрен. Откри доста неща.

Винаги откриваше доста, когато задълбаеше достатъчно. Но нямаше нищо, което да изпъква или да може да се свърже с Лисбет или с хакерската атака. Тогава Микаел промени стратегията си, взимайки предвид именно Холгер и познанията на стария мъж за детството на Лисбет. Микаел си помисли, че не е невъзможно Лео Манхеймер по някакъв начин да е свързван с миналото ѝ, нали бе споменала стари списъци с имена. Затова се върна назад във времето, или поне толкова назад, колкото позволяваха базите данни и интернет. Вниманието му бе привлечено от един обзор в „Упсала Нюа Тиднинг“, който бе придобил известна популярност за ограничен период време, тъй като същия ден „ТТ“ [21] Тиднингарнас Телеграмбюро (Вестникарско телеграфско бюро), най-голямата новинарска агенция в Швеция. – Б. пр. бяха пуснали новина, позоваваща се на въпросния материал. Доколкото виждаше, събитието не се споменаваше впоследствие, което вероятно се дължеше на етични съображения и на по-мекия медиен климат по онова време, особено що се отнасяше до върховете на обществото.

Драмата се бе разиграла по време на лов за лосове в Йостхамар преди двайсет и пет години. Ловната дружина на Алфред Йогрен, към която спадал и бащата на Лео, Херман, се отправила в гората след продължителен обяд. Господата вероятно били пийнали по чашка или две, но информацията в статията беше твърде непълна, за да може да се твърди нещо със сигурност. Изглежда, слънцето светило силно и по различни причини групата се разпръснала. Между дърветата се мярнали два лоса и настроението се повишило. Ловците започнали да стрелят и възрастен мъж на име Пер Фелт, който тогава бил финансов директор в „Русвик“, разказваше, че объркал посоките и се стресирал от бързите движения на животните. Стрелял, при което чул писък и зов за помощ. Карл Сегер, млад психолог, който бил част от дружината, бил уцелен в корема, точно под гърдите. Починал не много след това, до брега на малък поток.

Нищо в последвалото полицейско разследване не сочеше, че случилото се би могло да е нещо по-различно от трагична злополука, а още по-малко, че Алфред Йогрен или Херман Манхеймер са били замесени. Въпреки това Микаел не подмина историята, особено след като откри, че Пер Фелт, стрелецът, бе починал година по-късно, без да остави съпруга или деца. В един банален некролог Фелт бе наречен „верен приятел“ и „отдаден и лоялен колега“ в „Русвик“.

Микаел погледна през прозореца, потънал в мисли. Небето над Ридарфиерден се беше смрачило. Времето се обръщаше и проклетият дъжд отново започна да се сипе над града. Микаел изпъна гръб и разтри раменете си. Възможно ли беше застреляният психолог да е имал нещо общо с Лео Манхеймер?

Нямаше как да разбере. Това можеше да се окаже задънена улица или чисто и просто безсмислена трагедия. Все пак обаче Микаел откри каквото можа за психолога. Не беше много. Карл Сегер бил на трийсет и две, когато починал. Наскоро се бил сгодил, а предната година получил докторска степен в Стокхолмския университет, като темата на дисертацията му била влиянието на слуха върху човешкото самовъзприемане. „Емпирично проучване“, както бе определено.

Трудът не беше публикуван в мрежата и Микаел не разбра какви точно са били заключенията и тезата му, макар че въпросът бе засегнат накратко и в други есета на Карл Сегер, които Микаел намери чрез Гугъл Наука. В едно от тях психологът описваше класически експеримент, който показва как участниците успяват да открият своя снимка сред стотици други по-бързо, ако снимката е разкрасена. Разпознаваме се по-лесно, когато изглеждаме по-красиви, отколкото сме, което вероятно е еволюционно обусловено. Имаме полза от това да се надценяваме, когато си търсим партньор или искаме да се изкачим в йерархията на стадото, но в това се крие и опасност.