Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Наистина е тъжно, когато превръщаме най-духовното в инструмент на собствената си незначителност.

Фария още размишляваше над тези думи, докато хората около нея вече ставаха от местата си. Срещу нея се зададе млад мъж с дънки и бяла риза. Беше толкова необичайно да срещне момче на нейните години, без да си е сложила нихаб или хиджаб, че се почувства гола и уязвима. Но не побягна. Продължи да седи, гледайки скришом към младежа. Той беше на около двайсет и пет и не особено висок или самоуверен, но очите му блестяха. В стъпките му имаше нещо леко, което контрастираше с бремето и чернотата в погледа му. Изглеж​ даше срамежлив и смутен, което ѝ вдъхна чувство за безопасност. Младежът я заговори на бенгалски.

– Ти си от Бангладеш, нали?

– Откъде би могъл да знаеш?

– Имах такова чувство. От кой град си?

– Дака.

– Аз също.

Той ѝ се усмихна толкова топло, че тя не можа да устои и също се усмихна. Погледите им се срещнаха и сърцето ѝ трепна. Сигурно си бяха разменили още няколко встъпителни реплики, но впоследствие тя си спомняше единствено как вървят по площад „Сергел“ и вече разговарят съвсем открито. Още преди да са успели да се запознаят, той ѝ разказа за блога в Дака. Блогът се борел за свободата на словото и за човешките права, което провокирало ислямистите в страната. Авторите били включени в смъртни списъци и ислямистите започнали да ги избиват един по един. Колели ги с мачетета, а полицията и правителството бездействали, не правели „нищичко“, каза той. Затова бил принуден да напусне Бангладеш и семейството си и получил убежище в Швеция.

– Присъствах на едно от убийствата. Стоях точно отстрани. Кръвта на най-добрия ми приятел оплиска блузата ми – каза той и макар да не го разбра напълно, не и тогава, Фария долови в него тъга, която бе по-голяма дори от нейната.

Изпита чувство на близост, каквото не би трябвало да е възможно да изпитва толкова скоро.

Казваше се Джамал Чаудъри. Фария го хвана за ръката. Вървяха към сградата на Риксдага и тя едва прег​ лъщаше. За пръв път от цяла вечност живееше истински и пълноценно. Но не продължи дълго. Още щом стигнаха Гамла стан, тя трябваше да се прибира. Това обаче ѝ беше повече от достатъчно. През последвалите дни и седмици, всеки път щом си припомнеше срещата, тя сякаш влизаше в тайна съкровищница.

Затова никак не беше чудно, че в затвора често извикваше същия спомен в мислите си, особено във вечери като тази. Стъпките на Бенито се приближаваха, търговският влак скоро щеше да се раздрънчи, а Фария знаеше с цялото си същество, че този път ще е по-зле от всякога..

Алвар Олсен отново седеше в кабинета си и чакаше обаждане от директора Рикард Фагер. Но времето минаваше, а телефонът не звънеше. Алвар изруга и се замисли за Вилда. Днес всъщност трябваше да е в почивка и да отиде на футболния турнир във Вестерос с дъщеря си. Само че се наложи да отмени всичко. Не смееше да отсъства от работа и за кой ли път звънна на леля си, чувствайки се като най-лошия баща, живял някога. Но какво можеше да направи?

Плановете му да разкара Бенито от отделението се бяха сгромолясали. Бенито знаеше за всичко и се пулеше заплашително насреща му, а цялото място като че вреше. Затворничките постоянно си шепнеха нещо, сякаш се задаваше голям сблъсък или опит за бягство, а Алвар непрестанно гледаше умолително към Лисбет Саландер. Тя бе обещала да спаси положението. В действителност обаче това го притесняваше не по-малко от същинския проблем, затова бе настоял първо да опита да се справи сам. Саландер му даде пет дни, които изтекоха, без той да постигне нещо. Беше изплашен до смърт.

Отдъхна си само в едно отношение. Мислеше си, че ще стане обект на вътрешно разследване, защото трябваше да има записи как със Саландер отиват в кабинета му след затварянето на килиите и остават там до малките часове. Беше сигурен, че всеки момент ще го повикат от ръководството и ще почнат да му задават всякакви неприятни въпроси. Но нищо такова не се случваше и накрая той не издържа и сам отиде в наблюдателния център в сграда „B“, под предлог че иска да провери няколко случки във връзка с Беатрис Андершон. Върна нервно записите назад до вечерта на дванайсети и нощта на тринайсети юни.

Първоначално не разбра какво става. Пускаше видеото отново и отново, но всеки път коридорът беше тих и пуст и от него или Саландер нямаше и следа. Без съмнение беше спасен, и макар да му се искаше да вярва, че е извадил небивал късмет, че точно тогава по някаква странна случайност камерите не са работили, Алвар осъзна какво е станало. Бе видял как Лисбет влиза в сървърите на затвора и прави нещо с охранителните камери. Явно бе подменила записите. Нямаше друго обяснение и Алвар, разбира се, почувства огромно облекчение. Но също така се изплаши. Прокле всичко и отново провери електронната си поща. Нито дума, нищо! Толкова трудно ли беше? Просто трябваше да вземат Бенито и да я откарат някъде другаде.