Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Часът беше 19,15. Навън отново валеше и той определено трябваше да отиде в коридора и да се погрижи да не се случи нещо ужасно в килията на Фария Кази. Трябваше да е навън, да върви по петите на Бенито и да превръща живота ѝ в ад. Но седеше в кабинета си като парализиран. Огледа стаята и изпита чувството, че вътре нещо е различно. Дали Саландер не бе ровичкала из нещата му, докато беше тук вчера? Последното ѝ посещение беше още по-странно от предишното. Тя отново се зарови в старите архиви, този път търсейки човек на име Даниел Брулин. С изключение на това Алвар избягваше да гледа какво върши Лисбет, не искаше да се замесва. Накрая обаче това все пак се случи. Саландер проведе съвсем обикновен телефонен разговор от неговия компютър, а това беше доста необичайно. По време на разговора звучеше като съвсем друг човек, дружелюбна и внимателна. Попита дали са се появили нови документи. Веднага след това поиска да се върне в килията си.

Сега, едно денонощие по-късно, Алвар изпитваше все по-силно неспокойство. Реши веднага да отиде в отделението. Стана бързо от стола си, но не стигна далеч. Вътрешният телефон избръмча. Обаждаше се директорът Рикард Фагер, най-накрая. Имаше добри новини. Затворът „Хамерфорш“ беше готов да приеме Бенито още утре сутринта, а това, разбира се, беше фантастично. Въпреки това Алвар не се зарадва толкова, колкото беше очаквал, и първоначално не разбра защо. После осъзна, че чува бученето на товарния влак, затвори слушалката, без да каже и дума, и се втурна навън.

Микаел се почувства нападнат. От друга страна, това определено беше едно от по-приятните нападения. На вратата се появи Малин Фруде, мокра от дъжда, с размазан по бузите грим и нещо диво и решително в погледа. Микаел не знаеше дали ще го удари, или ще разкъса дрехите му.

Истината беше някъде по средата. Тя го блъсна в стената, сграбчи хълбоците му и каза, че ще го накаже за това, че е толкова скучен и толкова секси и въобще за всичко, по дяволите. Още преди Микаел да се осъзнае, тя го яхна в леглото и свърши, два пъти.

Двамата лежаха един до друг и дишаха тежко. Той я галеше по косата и шепнеше мили, нежни думи, точно както се очакваше от него, а в гласа му нямаше фалшиви нотки. Наистина му бе липсвала. Навън валеше, а платноходките обикаляха Ридарфиерден. Капките падаха по покривите. Моментът беше красив. Въпреки това Микаел потъна в мисли, което, разбира се, не убягна на Малин.

– Омръзнах ли ти вече? – попита тя.

– А? Не. Копнеех за теб – каза той и действително го мислеше.

Но, разбира се, чувстваше вина. Секундите след като си правил секс с жена, която не си виждал отдавна, не бяха време за размисли, свързани с работа.

– Кога за последно си казвал нещо искрено?

– Опитвам се да го правя доста често.

– Пак ли мислиш за Ерика?

– По-скоро за онова, за което говорихме по телефона.

– Хакерската атака.

– Това също.

– И за Лео?

– Да.

– Тогава трябва да изплюеш камъчето, мамка му. Защо всъщност се интересуваш толкова много от него?

– Дори не знам дали се интересувам от него. Просто опитвам да навържа нещата.

– Страшно разяснение, Кале Блумквист.

– Хм, да.

– Значи има нещо, което не искаш да разкриеш, заради някакъв таен източник или нещо такова? – попита тя.

– Може би.

– Идиот!

– Съжалявам.

Чертите ѝ омекнаха и тя отметна един кичур коса от челото си.

– От друга страна, аз също си мислих дълго за Лео след разговора ни – каза Малин и се зави с одеялото.

Изглеждаше просто неустоимо.

– Какво си мислеше? – попита Микаел.

– Спомних си, че по времето, когато беше толкова щастлив, той обеща да ми разкаже на какво се дължи това. После обаче този период отмина и ми се стори безсърдечно да го притискам.

– Защо си се сетила за това?

Тя като че се поколеба. Загледа се през прозореца.

– Защото щастието му едновременно ми харесваше и ме тревожеше. Беше твърде разпален.

– Може да е бил влюбен.

– Точно това го питах, но той отрече категорично. Тогава бяхме в ресторант „Риш“, което беше събитие само по себе си. Лео мразеше тълпите. Но онзи път се съгласи да излезе и всъщност щяхме да обсъждаме кой ще дойде на моето място. Но Лео беше невъзможен. Веднага щом споменех някое име, той сменяше темата и заговаряше за любовта и живота или се впускаше в изложения за музиката си. Честно казано, беше непонятно и досадно. Бил роден да харесва определени хармонии и гами, минорна секста или нещо такова. Не слушах особено внимателно. Той беше толкова щастлив и погълнат от себе си, че се засегнах и му се нахвърлих като идиот. „Какво се е случило? Трябва да ми разкажеш.“ Но той отказа да отговори конкретно. Не можел да каже, не още. Обясни само, че най-накрая се чувства у дома си.