Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Заслуша се към коридора и за миг надеждата отново се пробуди. Стъпките отвън затихнаха. Да не би някой все пак да я беше спрял? Не, след малко крачките пак отекнаха и този път Бенито не беше сама. Личеше си не само по стъпките, усещаше се по миризмата. Парфюмът се бе смесил с по-остър мирис на пот и ментови бонбони. Това беше Тине Грьонлунд, подчинена на Бенито и неин бодигард. Фария разбра, че не я очаква почивка, а точно обратното. Този път щеше да бъде страшно.

Бенито стигна до килията, като най-напред иззад вратата се подадоха бледите ѝ стъпала с лакираните нокти, подаващи се от джапанките. Ръкавите на ризата ѝ бяха навити и разкриваха татуировките ѝ. Тя беше потна и гримирана и гледаше студено, но все пак се усмихваше. Нямаше човек с по-неприятна усмивка от нейната. След нея влезе Тине и затвори вратата, въпреки че единствено пазачите имаха право на това.

– Грета и Лаурен са отвън. Никой няма да ни безпокои – каза Тина.

Бенито се приближи до Фария и пъхна ръка в джоба на панталоните си. От усмивката ѝ остана само намек. По бледото ѝ чело се появиха нови бръчици. Капка пот се стече към устните ѝ.

– Нямаме много време – каза тя. – Сигурно си чула, че фуражките ще ме местят. Затова трябва да вземем решение още сега. Ние те харесваме, Фария. Изглеждаш добре, а ние обичаме красиви момичета. Но харесваме и братята ти. Те ни отправиха много щедро предложение, така че бихме искали да знаем...

– Нямам пари – промълви Фария.

– Едно момиче може да плати и по други начини. Ние си имаме предпочитания, наша собствена валута, нали, Тине? Всъщност имам нещо за теб, Фария. Нещо, което ще ти помогне да станеш по-отзивчива.

Бенито отново бръкна в джоба си и този път се усмихна широко. В усмивката ѝ имаше нещо вледеняващо победоносно.

– Какво съм донесла, как мислиш? – продължи тя. – Не е моята Керис, поне за това можеш да си спокойна. Но все пак е нещо ценно за мен.

Тя извади черен предмет от джоба си, при което се чу щракване на метал. Миг по-късно Фария остана без дъх. Предметът беше сгъваем нож. Страхът я парализира и тя не можа да реагира, когато Бенито я сграбчи за косата и дръпна главата ѝ назад.

Острието се приближи бавно, бавно към врата ѝ и спря до сънната артерия. Бенито сякаш искаше да демонстрира къде ще нанесе смъртоносната рана. Пръскайки слюнка, тя изръмжа нещо за изкупване на греховете с кръв и за щастието на семейството. Фария не знаеше какво точно. Усещаше единствено сладникавия парфюм и парливия дъх на Бенито, който миришеше на тютюн и на нещо спарено и болно. Не беше в състояние да мисли, затова и не проумя защо в стаята нас​ тъпи някакво ново вълнение. После осъзна, че вратата се е отворила и затворила.

Вътре имаше още един човек. Кой? Първоначално Фария не можа да разбере. Но това беше Лисбет Саландер. Изглеждаше странно, някак разсеяно, като че бе потънала в мисли или не знаеше къде точно се намира. Не трепна дори когато Бенито се приближи до нея.

– Преча ли? – попита Лисбет.

– Проклета да съм. Кой те пусна тук?

– Момичетата отвън. Не бяха кой знае колко усърдни в опитите да ме спрат.

– Идиотки! Не виждаш ли какво държа в ръка? – изръмжа Бенито и размаха ножа си.

Лисбет го забеляза, но отново не реагира. Просто гледаше Бенито залисано.

– Хайде, махай се, курво. Иначе ще те заколя като прасе.

– Нищо подобно. Няма да имаш време да го направиш – отвърна Лисбет.

– Няма да имам време, а?

Приливна вълна от омраза заля килията и Бенито тръгна към Саландер с ножа в ръка. Но не стигна далеч. Фария така и не осъзна какво точно се случи. Видя удар с ръка, после с лакът, след което Бенито замръзна като парализирана, сякаш се бе блъснала в стена. После се строполи върху бетонния под, без дори да вдигне ръце. Настана тишина. Чуваше се единствено бученето на товарния влак навън.

Малин и Микаел лежаха плътно един до друг, облегнати на таблата на леглото. Микаел я погали по рамото и попита:

– Какво се случи?

– Лео пощуря. Случайно да ти се намира хубаво червено вино? Ще ми е нужно.

– Мисля, че имам едно „Бароло“ – каза той и се надигна.

Когато се върна с бутилката и две чаши, Малин седеше и гледаше разсеяно през прозореца. Дъждът продължаваше да вали над Ридарфиерден. Над водата се носеше лека мъгла, а в далечината се чуваха сирени. Микаел наля вино и целуна Малин по бузата и по устата. Тя започна да разказва, а той придърпа одеялото над телата им.