Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Знаеш, че синът на Алфред Йогрен, Ивар, сега е изпълнителен директор, въпреки че е най-младият нас​ ледник на Йогрен. Той е само три години по-голям от Лео и двамата се познават от малки. Но не може да се каже, че са приятели. По-скоро се мразят.

– На какво се дължи това?

– На съперничество, комплекс за малоценност и какво ли не. Ивар знае, че Лео е по-интелигентният от тях. Знае, че Лео вижда отвъд лъжите и фалшивите му хвалебствия. Това го комплексира, и то не само интелектуално. Ивар постоянно се храни в скъпи ресторанти и е станал дебел и разплут. Още няма четиресет, но изглежда като чичко, докато Лео тича редовно и в най-добрите си мигове може да пробяга двайсет и пет километра. От друга страна, Ивар е по-настоятелният и силният, и...

Малин направи гримаса и отпи от виното си.

– Какво?

– Понякога се срамувам, че и аз бях част от всичко това. Ивар най-често беше приятен човек, малко комичен и груб, но приятен. Друг път обаче се държеше отвратително и беше ужасна гледка. Според мен се страхуваше, че Лео ще заеме мястото му като изпълнителен директор. Мнозина, дори хора от ръководството, искаха това. През последната ми седмица в компанията – малко преди среднощната ми среща с Лео – тримата имахме съвещание. Трябваше да обсъдим кой да ме замести, но може би се досещаш, че Ивар беше раздразнен още от началото. Сигурно и той е усещал същото, което и аз – че нещо се е случило. Лео беше щастлив до нелепост, сякаш се рееше над всичко. Освен това през онази седмица почти не ходеше на работа и на Ивар започна да му кипва. Нарече го моралист, мързел, страхливец, и първоначално Лео търпеше. Просто се усмихваше, което раздразни Ивар до лудост. Започна да приказва всякакви гадости и го изби на расизъм. Нарече го циганин и татарин [26] В случая се има предвид конкретна група номади от ромски произход, които обитават Швеция, Норвегия и Финландия още от XVI век, за разлика от ромите, които започнали да пристигат в региона от края на XIX век. Наименованието се дължи на погрешното схващане, че въпросният етнос е с татарски произход. – Б. пр. . Беше страшно глупаво и си мислех, че Лео просто ще игнорира идиота. Но той скочи от стола си и стисна Ивар за гушата. Имам предвид наистина. Хвърлих се напред и съборих Лео на пода. Абсолютна лудница. Спомням си, че той мърмореше „по-добре сме, по-добре сме“, преди най-накрая да се успокои.

– Какво направи Ивар?

– Остана да седи шокиран на стола си и просто се взираше в нас. После се наведе напред, изглеждаше засрамен. Извини се. След това излезе и аз останах с Лео на пода.

– А какво каза той ?

– Нищо, доколкото си спомням. Сега като се замисля, постъпката му беше просто ужасна.

– Не е ли ужасно и да го нарекат татарин и циганин?

– Ивар си е такъв. Превръща се в примитивен задник, когато излезе от релси. Спокойно можеше да нарече Лео отрепка или свиня. В неговия свят това е горе-долу същото. Мисля, че е наследил това от баща си. Семейството им страда от цял куп отвратителни предразсъдъци. Това имам предвид, като казвам, че се срамувам. Изобщо не биваше да започвам работа в „Алфред Йогрен“.

Микаел кимна и отпи от чашата си. Вероятно трябваше да зададе няколко уточняващи въпроса или да каже нещо утешително, но не го направи. В мислите му отново се загнезди нещо и в първия момент той не можа да разбере какво, знаеше само, че е свързано с Лисбет. После си спомни, че майка ѝ, Агнета, имаше номадски корени. Май дядо ѝ беше от номадите, поради което името ѝ се появяваше в някои регистри, които по-късно бяха обявени за незаконни.

– А да не би... – каза той накрая.

– Какво?

– ...Ивар всъщност да се изживява като по-добър?

– Най-вероятно.

– Имам предвид по кръвна линия, по рождение.

– Това би било доста странно. Трудно може да открие по-синя кръв от тази на рода Манхеймер. Какво намекваш?

– Не съм сигурен.

Малин го погледна сдържано и тъжно и Микаел отново я погали по раменете. Осъзна точно какво трябва да провери. Щеше да се разрови далеч назад във времето, дори в старите църковни архиви, ако се налагаше.

Лисбет я удари силно – може би твърде силно. Разбра го още преди Бенито да падне на пода или даже преди ударът ѝ да намери целта си. Пролича си в самата лекота и непреодолимата мощ на движението. Всеки силов спортист е стигал до същото прозрение: най-съвършеният опит е този, който почти не се усеща.

Нанесе неочаквано перфектно дясно кроше право в гръкляна на Бенито, след което ѝ удари два лакътя в скулата. После направи крачка назад. Искаше не само да освободи място за падането, ами да овладее ситуацията. Видя как Бенито се сгромолясва, без дори да се предпази с ръце. Лицето и брадичката ѝ се удариха първи в бетона, при което се чу хрущене от счупени кости. Лисбет не се бе надявала на чак такъв ефект.