Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Точно така, някой е прекарал нож през детекторите за метал. Това означава, че персоналът в голям затвор като този всъщност няма никакъв контрол и по никакъв начин не е успял да предпази застрашена зат​ ворничка.

– Но това... това тук – смотолеви Алвар, който не беше на себе си, и посочи челюстта на Бенито.

– Това е каквото трябваше да направиш ти, и то отдавна, Алвар.

Алвар се бе вторачил в Бенито, която лежеше на пода с измъчена и разбита физиономия, а от устата ѝ течеше кръв.

– Моята Керис е насочена към теб, Саландер. Ще умреш, Саландер, ще умреш – изсъска тя, при което Алвар започна сериозно да се паникьосва.

Натисна алармения бутон, закрепен за колана му, и същевременно с това се провикна за помощ.

– Тя ще те убие – каза той.

– Това си е мой проблем – отвърна Лисбет. – По петите ми е имало и по-големи гадове.

– Няма по-голяма гад от нея.

По коридора вече се чуваха стъпки. Да не би онези идиоти през цялото време да са били наблизо? Алвар не би се учудил, ни най-малко. У него закипя жесток гняв. Помисли за Вилда и заплахите на Бенито, както и за цялото отделение, което се беше превърнало в срамно петно. Погледна пак към Лисбет Саландер и си припомни думите ѝ: това, което самият той отдавна трябваше да е направил. Инстинктивно почувства, че трябва да предприеме нещо. Да възвърне достойнството си. Но нямаше за кога. Колегите Хариет и Фред нах​ луха вътре и замръзнаха на място. Огледаха килията. Точно както и Алвар преди малко, двамата се взряха в Бенито и също като него чуха шепота, който се носеше от устата ѝ като заклинание, с тази разлика, че вече не можеха да се различат отделни думи. Единствено сричките Ке и Кри се чуваха ясно в зловещите тиради на Бенито.

– O, shit! – извика Фред. – O, shit!

Алвар направи крачка напред, прокашля се и едва тогава Фред го забеляза. Очите му бяха червени. Челото и бузите му бяха запотени.

– Хариет, ще повикаш ли лекар? – каза Алвар. – Хайде, бързо! А ти, Фред...

Не знаеше какво точно да му нареди. Искаше най-вече да спечели време и да подсили авторитета си. Но очевидно не успя, защото Фред го прекъсна със същата превъзбудена интонация.

– Това е шибана катастрофа. Какво се е случило?

– Тя се държеше заплашително – отговори Алвар.

– Ти ли я удари?

Алвар не отговори веднага. Но в този миг си спомни смразяващо точното описание на пътя до класната стая на Вилда. Спомни си, че Бенито знаеше дори цвета на гумените ботуши на дъщеря му.

– Аз... – започна той.

Колебаеше се. Въпреки това веднага усети, че в думата аз има нещо, което едновременно го плаши и прив​ лича. Хвърли бърз поглед към Лисбет Саландер. Тя поклати глава, сякаш разбираше точно какво си мис​ ли. Но не... Всичко или нищо. Това беше правилното решение, чувстваше го.

– Нямах друг избор.

– По дяволите, изглежда зле. Бенито, Бенито, как си? – смотолеви Фред, което преля чашата след всички месеци, през които се бяха скатавали и си бяха затваряли очите.

– Вместо да се тревожиш за Бенито, трябва да те е грижа за Фария ей там – изръмжа Алвар. – Позволихме цялото отделение да бъде отровено и съсипано. Виждаш ли ножа на пода? Виждаш ли го? Бенито е успяла да го вкара тук вътре. Внесла е смъртоносно оръжие в затвора и тъкмо щеше да нападне Фария, когато аз...

Той отново се поколеба. Търсеше правилните думи. Сякаш в този момент осъзна обхвата на лъжата си и погледна едва ли не отчаяно към Лисбет Саландер, надявайки се да бъде спасен. Но спасението не дойде от нея.

– Тя щеше да ме убие – каза Фария Кази и посочи малкия разрез на врата си, което вдъхна на Алвар нови сили.

– Какво трябваше да направя? Да изчакам да видя какво ще стане? – изръмжа той и се почувства по-добре, въпреки че все по-ясно осъзнаваше какъв риск е поел.

Но вече нямаше връщане назад. Пред килията вече се събираха други затворнички. Мнозина дори напираха да влязат вътре. Ситуацията излизаше извън контрол, а в коридора се чуваха развълнувани гласове. Някои дори ръкопляскаха. Сред затворничките започна да се разпростира чувство на облекчение и освобождение. Една жена извика от щастие, а гласовете се превърнаха в глъчка, в звукова завеса с нарастваща сила, като след кръвожаден боксов двубой или борба с бикове.

Но възгласите не бяха само радостни. Чуваха се и заплахи, които, изглежда, не бяха насочени към него, ами към Лисбет Саландер, сякаш вече бяха плъзнали слухове за това какво се е случило в действителност. Алвар осъзна, че трябва да действа, да бъде решителен. Заяви на висок глас, че полицията ще бъде информирана. Знаеше, че от другите отделения се задават още надзиратели, както всеки път, когато се включеше алармата. Замисли се дали да не прибере затворничките по килиите още сега, или пък да изчака подкрепленията. Пристъпи напред към Фария Кази и нареди на Хариет и Фред да се погрижат тя да бъде прегледана от лекар и психолог. После се обърна към Лисбет Саландер и ѝ каза да го последва.