Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Професор Стейнберг, помисли си той. Мартин Стейнберг . В името имаше нещо познато, нали? С мъка – както правеше всичко понастоящем – Холгер взе мобилния си телефон и потърси името в търсачката за изображения на Гугъл. Разпозна го веднага. Как бе могъл да не се сети по-рано? Не че с Мартин бяха особено близки. Но се бяха срещали, като първият път беше може би преди двайсет и пет години, когато Стейнберг беше вещо лице по време на процес, в който Холгер защитаваше млад мъж, идващ от проблемна среда и обвинен, че е нападнал баща си.

Спомняше си колко се зарадва, че има такъв авторитет на своя страна. Стейнберг участваше в редица престижни комитети и комисии. Вярно, възгледите му се оказаха доста остарели и непреклонни, но несъмнено свърши добра работа. Помогна на Холгер да оправ​ дае клиента си и след съдебното заседание двамата седнаха на по чашка, а впоследствие се бяха срещали още няколко пъти. Тъй като вече се познаваха, може би Холгер щеше да успее да изкопчи това-онова от него.

Лежеше по гръб в болничното си легло, подпрял голямата купчина документи на гърдите и корема си, и опитваше да мисли ясно. Непредпазливо ли би било да му се обади? В един момент му се струваше, че е така, а в следващия отхвърляше тази мисъл. Лежа може би десет, петнайсет минути, размишлявайки над въпроса. Междувременно морфинът започна да действа и болката в бедрата вече се усещаше по-скоро като пробождане с карфица, отколкото с нож. Дали все пак да не му звъннеше? Лисбет го бе помолила за помощ, така че трябваше да се постарае, не беше ли така? Наистина искаше да свърши нещо полезно, след като най-накрая документите бяха пред него, затова си намисли стратегия. После се обади и когато прозвуча сигнал свободно, погледна часовника. Беше десет и двайсет вечерта, което си беше малко късно, но не прекалено, помисли си. Във всеки случай трябваше да внимава. Само че куражът му се изпари още щом строгият, авторитетен глас на Стейнберг се чу в слушалката. Холгер трябваше да се напрегне, за да отговори достолепно и обръгнало.

– Моля за извинение – каза той. – Но имам въпрос.

Мартин Стейнберг всъщност не беше недружелюбен, но все пак звучеше предпазливо. Не омекна дори когато Холгер го поздрави за всички престижни позиции и почетни назначения, за които пишеше в Уикипедия. От своя страна, както подобаваше, професорът се поинтересува от здравословното състояние на Холгер.

– Какво да кажа на моите години? Остава ми само да се радвам, че тялото все още ме боли и напомня за себе си – отвърна Холгер и опита да се засмее.

Мартин Стейнберг опита да се засмее с него, а пос​ ле двамата размениха няколко думи за добрите стари времена. След това Холгер обясни защо се обажда. Каза, че с него се е свързал един клиент и във връзка с това би искал да разбере какви са били работните задължения на Стейнберг в така наречения Регистър. Това беше грешка. Въпросът моментално породи тревога. Стейнберг като че опита да я прикрие, но въпреки това си пролича, че е изнервен.

– Изобщо не разбирам за какво говориш – каза професорът.

– Наистина ли? Колко странно. Тук пише, че си вземал решения за властите.

– Къде го пише?

– В документите, които получих – каза Холгер, вече по-уклончиво и отбранително.

– Трябва да знам къде точно. Защото това звучи абсолютно нелепо – продължи Стейнберг изненадващо остро.

– Аха, ами ще трябва да погледна по-внимателно.

– Наистина трябва да го направиш.

– Или в ума ми са се преплели няколко различни неща. Би било типично за мен – каза Холгер.

– Е, случва се – отвърна Стейнберг, опитвайки да звучи приятелски и дори небрежно.

Но очевидно беше разтърсен и не успя да го скрие, а най-лошото беше, че разбра, че се е издал. Ето защо предприе ненужна отбранителна мярка:

– Възможно е и в документите ти да има изцяло погрешна информация. Кой е клиентът, който те е потърсил?

Холгер смотолеви, че не можел да му каже, и се постара да приключи разговора възможно най-бързо. Но още преди да затвори, осъзна, че обаждането ще има последици. Как можеше да е такъв идиот? Искаше да помогне, а вместо това забърка каша. Времето минаваше и над Лилехолмен падна нощ, което не го накара да се почувства по-добре. Безпокойството и разкаянието му нараснаха и се смесиха с болките в гърба и бедрата, а той не спираше да се обвинява, че е безразсъден и побъркан.

Горкият стар Холгер Палмгрен.

Неделя сутринта Микаел Блумквист се събуди рано и стана тихо от леглото, за да не разбуди Малин. Сложи си дънки и памучна риза, направи си силно капучино и изяде един сандвич, докато прелистваше сутрешния вестник.