Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Притеснявам ли те? – попита той.

– Съвсем не – отговори Микаел.

– Гости ли имаш?

– Не, не.

– Напротив – чу се женски глас някъде отстрани.

– Не ядосвай дамата.

Дори в кризисна ситуация Холгер беше натрапчиво учтив.

– Прав си – отвърна Микаел.

– Ами погрижи се за нея. Аз ще звънна на сестра ти.

– Не, не!

Микаел явно бе доловил притеснения тон в гласа му.

– Търсих те – продължи той. – Видял си се с Лисбет, нали?

– Да, и се тревожа за нея – каза Холгер колебливо.

– Аз също. Какво си чул?

– Аз...

Холгер си спомни някогашния съвет на Микаел да не обсъжда деликатни въпроси по телефона.

– Да?

– Изглежда отново се е разровила в нещо – отговори той.

– Какво?

– Нещо от детството ѝ. Но по-лошото е, Микаел, че май постъпих като глупак. Исках да ѝ помогна. Наистина исках. Обаче забърках голяма каша. Ако можеш да дойдеш тук, ще ти разкажа.

– Естествено, тръгвам веднага.

– Не, не тръгваш! – обади се жената.

Холгер се замисли за нея, която и да беше. Замис​ ли се и за Марита, която скоро щеше да нахълта и да се захване с цялата досадна и унизителна процедура, в края на която Холгер седеше преоблечен в инвалидната си количка и пиеше блудкавото си кафе с вкус на чай. Помисли си още, че най-важното в момента беше да се свърже с Лисбет.

Трябваше по някакъв начин да ѝ съобщи, че вероятно професор Мартин Стейнберг е отговарял за Регистъра за изследвания на генетиката и социалната среда.

– Може би ще е по-добре, ако дойдеш довечера след девет – каза той. – Тогава ще можем да пийнем по чашка. Днес определено ще имам нужда от това.

– Окей, добре, ще се видим довечера – отвърна Микаел.

Холгер Палмгрен затвори и отново взе старите документи за Лисбет от нощното шкафче. След това позвъни на Аника Джанини и на директора на „Флудберя“ Рикард Фагер. Не успя да се свърже нито с нея, нито с него. Няколко часа по-късно откри, че стационарният му телефон също е спрял да работи, а прилежната Марита така и не идваше.

Лео Манхеймер често си припомняше онзи октомврийс​ ки следобед. Тогава бе само на единайсет. Беше събота. Мама обядваше с католическия епископ, а татко беше на лов в упландските [29] Упланд е историческа провинция северно от Стокхолм. – Б. пр. гори. В голямата къща беше тихо и Лео беше сам. Дори Вендела, икономката, не беше там да го наглежда, така че той бе зарязал уроците и всички допълнителни задачи, които му бяха дали частните учителки, и вместо това седеше пред рояла. Не за да изпълнява сонати или етюди, а за да композира.

Беше се захванал с това отскоро и отзивите не бяха особено възторжени. Майка му нарече произведенията му „малки, претенциозни напъни, миличък“. Но той обичаше да създава собствена музика. Мечтаеше си за това, докато учеше и си пишеше домашните. През онзи следобед измисли една тъжна, мелодична песен, която щеше да продължи да свири през целия си живот, въпреки факта, че тя се беше оказала притеснително сходна с „Балада за Аделин“ и че Лео още тогава много добре разбираше думите на майка си. Те бяха отправени към единайсетгодишно дете, което тъкмо се бе захванало с нещо важно за него, но обективно поглед​ нато в тях имаше истина.

Първите му композиции бяха твърде натруфени. Тогава вкусът му още не беше достатъчно изтънчен. Не беше открил джаза, акордите му все още не бяха станали нехармонични и разпилени и преди всичко не се беше научил да използва звуците от вентилатори, насекоми, храсти, стъпки, далечни двигатели и гласове, всички тези неща, които единствено той чуваше.

Въпреки това, докато стоеше пред рояла в онзи есе​ нен ден, Лео се чувстваше щастлив, или поне толкова щастлив, колкото можеше да се чувства момче като него. Цял живот беше сам, макар и наблюдаван изкъсо. В действителност обичаше един-единствен човек, психолога Карл Сегер. Лео ходеше на терапия при него всеки вторник в кабинета му в Брома и често му се обаждаше тайно вечер. Карл го разбираше и се караше с родителите му заради него.

– Момчето има нужда да диша! Трябва да го оставите да бъде дете!

Естествено, нищо не излезе от това. И все пак Карл се застъпи за него. Единствено той. Той и годеницата му Еленор.

Карл и бащата на Лео бяха като деня и нощта. И все пак между тях имаше някаква връзка, която Лео не разбираше. Този ден например Карл беше отишъл на лов с него, въпреки че не обичаше да убива животни. В очите на Лео Карл беше различен от баща му и Алфред Йогрен. Не беше властна фигура, не се смееше високо и подигравателно по време на вечеря. Дори не се интересуваше от победителите в живота, а говореше повече за ексцентриците, които благодарение на отчуждението си виждаха по-ясно от останалите. Карл четеше поезия, предимно френска. Харесваше Камю и Стендал, Ромен Гари, обичаше Едит Пиаф и свиреше на флейта, обличаше се семпло, макар и донякъде заучено бохемски, и най-вече: изслушваше тревогите на Лео и беше единственият, който осъзнаваше обхвата на неговата дарба, или проклятие, в зависимост от гледната точка.